— Ще стане онова, което е писано — процеди той, без да сваля поглед от Цири. — Прости се с приятелите си, Цирила Фиона Елен Рианон.
Цири погледна вещера. Гералт поклати глава в знак на отрицание. Момичето въздъхна.
Двете с Йенефер се прегърнаха и дълго си шепнаха. После Цири се приближи до Гералт.
— Жалко — тихо каза тя. — Всичко обещаваше да бъде по-добре.
— Много по-добре — потвърди той.
Двамата се прегърнаха.
— Бъди смела.
— Той няма да ме получи — прошепна тя. — Не се страхувай. Ще избягам от него. Имам си начини…
— Не бива да го убиваш. Запомни, Цири. Не бива.
— Не се бой. И през ум не ми е минавало да го убивам. Знаеш ли, Гералт, вече достатъчно убивах. Предостатъчно.
— Предостатъчно. Сбогом, вещерке.
— Сбогом, вещерю.
— Само не плачи.
— Лесно ти е да го кажеш.
Емхир вар Емрейс, императорът на Нилфгард, изпроводи Йенефер и Гералт до банята, почти до ръба на огромния мраморен басейн, пълен с ароматна гореща вода.
— Сбогом — каза той. — Не е нужно да бързате. Аз тръгвам, но ще оставя тук хора, които ще инструктирам и на които ще дам съответните заповеди. Когато се приготвите, викнете, и лейтенантът ще ви подаде ножа. Но пак повтарям, няма нужда да бързате.
— Оценяваме милостта ви — кимна сериозно Йенефер. — Ваше Императорско Величество?
— Слушам ви.
— Моля ви, не наранявайте дъщеря ми. Не искам да умирам с мисълта, че тя плаче.
Емхир дълго мълча. Много дълго. Облегнат на касата на вратата. Обърнат на другата страна.
— Госпожо Йенефер — каза най-накрая той със странно изражение на лицето. — Бъдете сигурна, че няма да нараня дъщерята на двама ви с вещера Гералт. Минавал съм през труповете на приятели и съм газил гробовете на враговете си. И смятах, че мога да направя всичко. Но онова, в което ме подозирате, просто не мога да го направя. Сега вече знам това. Благодарение на вас двамата. Сбогом.
Той излезе, затваряйки тихо вратата зад себе си. Гералт въздъхна.
— Ще се събличаме ли? — Той погледна към димящия басейн. — Честно казано, изобщо не ми допада мисълта, че ще ни извлекат оттук във вид на голи трупове…
— А на мен пък въобще не ми пука как ще ме извадят. — Йенефер събу обувките си и бързо свали полата си. — Макар това да е последното ми къпане, изобщо нямам намерение да влизам облечена във водата.
Тя съблече ризата си презглава и влезе в басейна, енергично разплисквайки водата.
— Хайде, Гералт. Какво стоиш като вкаменен?
— Бях забравил колко си красива.
— Бързо забравяш. Хайде, влизай.
Щом се озова до нея, тя обви ръце около врата му. Той я целуна, галейки тялото й под водата и над нея.
— А дали моментът е подходящ? — попита риторично той.
— За тези неща всеки момент е подходящ — измърка тя, потапяйки във водата едната си ръка и докосвайки тялото му. — Емхир повтори два пъти, че не е нужно да бързаме. Как би предпочел да прекараме последните ни отпуснати минути? В стонове и плач? Недостойно. В разкаяние? Банално и глупаво.
— Не става въпрос за това.
— А за какво?
— Ако водата изстине — промърмори той, галейки я по гърдите, — разрезите ще бъдат болезнени.
— За удоволствието си заслужава да се заплати с болка. — Йенефер пъхна и другата си ръка под водата. — Ти страхуваш ли се от болката?
— Не.
— Аз също. Седни на ръба на басейна. Искам да те любя, но дявол да го време, нямам никакво намерение да се гмуркам.
— О, скъпи! — каза Йенефер, отмятайки глава така, че влажните й от парата коси се пръснаха по ръба на басейна като малки черни змийчета. — О, скъпи…
— Обичам те, Йен.
— Обичам те, Гералт.
— Време е. Да им викнем ли?
— Да викнем.
Те викнаха. Първо извика вещерът, след това викна Йенефер. После, без да дочакат отговора, извикаха и двамата:
— Хайде! Готови сме! Давайте ножа! Ееей! По дяволите! Водата ще изстине!
— Ами тогава излизайте, де — каза Цири, надниквайки в басейна. — Всички си тръгнаха.
— Какво-о-о?
— Нали ви казах: тръгнаха си. Освен нас тримата тук няма жив човек. Обличайте се. Голи изглеждате много смешно.
Докато се обличаха, ръцете им започнаха да треперят. И на двамата. С огромни усилия се справяха с катарамите, илиците и копчетата. Цири не спираше да бърбори.
— Тръгнаха си. Внезапно. Всичките. Събраха се, метнаха се на конете и си тръгнаха. Вдигайки облак прах.
— И никого ли не оставиха?
— Никого.
— Странно — прошепна Гералт. — Нищо не разбирам.
— Да не се е случило нещо? — прокашля се Цири.
— Не — отвърна бързо Цири. — Нищо.
Тя лъжеше.
Отначало правеше фасони. Изпъната, гордо вдигнала глава, с каменна физиономия, тя отблъсна облечените в черни ръкавици ръце на черните рицари, гледайки смело и предизвикателно ужасните забрала на шлемовете им. Повече не посмяха да я докоснат. Освен това ги възпираше ръмженето на офицера, онзи широкоплещест мъж със сребърните обшивки на бронята и белите пера от чапла на шлема.