Бореас Мун се изкашля и отново завъртя шиша.
— Този аромат ви доведе до лагера ми? — Думите му прозвучаха повече като твърдение, а не като въпрос. — Или не?
— Така е. — Пилигримът поклати периферията на шапката си, а гласът му съвсем леко се измени. — Отдалеч надуших печеното. Само че внимавах. На един огън, към който преди два дни се приближих доста непредпазливо, печаха някаква жена.
— Вярно — потвърди елфът. — Минах оттам на следващата сутрин и видях човешките кости в пепелта.
— На следващата сутрин? — провлачено повтори думите му пилигримът, а Бореас можеше да се закълне, че на скритото му в сенките лице се изписа неприятна усмивка. — И отдавна ли вървиш по петите ми, уважаеми елфе?
— Отдавна.
— И какво ти пречеше да се покажеш?
— Здравият разум.
— Хребетът Елскердег — Бореас Мун завъртя шиша и прекъсна неловкото мълчание — е място с лоша слава. Аз също съм виждал кости в огнищата, скелети върху колове. Обесени на дърветата. Тук е пълно с диви и жестоки култове. И със същества, които само дебнат да те изядат. Поне така се говори.
— Не само че се говори — поправи го елфът, — но и си е така. Колкото по-навътре се навлезе в планината, толкова по-страшно става.
— И вие ли сте тръгнали по пътя на изток? От другата страна на Елскердег? Към Зерикания? А може би още по-надалеч, към Хакланд?
Нито пилигримът, нито елфът отговориха. Но Бореас и без това не очакваше отговор. Първо, въпросът не беше тактичен. Второ, беше глупав. От мястото, където се намираха, можеше да се тръгне само на изток. През Елскердег. Натам, накъдето се беше отправил и той.
— Печеното е готово. — Бореас отвори сгъваемия си нож с леко и нелишено от театралност движение. — Моля, господа. Не се притеснявайте.
Пилигримът имаше ловен нож, а елфът — кинжал, който съвсем нямаше кухненски вид. Но и трите остриета, които очевидно се използваха за много по-сериозни дела, днес влязоха в употреба за едно съвсем мирно действие — рязането на месо. Известно време се чуваше само работата на челюстите им и хвърлянето на оглозгани кокали в ъгъла. Пилигримът се оригна доволно.
— Страхотно зверче — каза той, оглеждайки лопатката, която току-що беше оглозгал и облизал до такава степен, че тя изглеждаше като престояла три дни в мравуняк. — На вкус е като козе, но меко, като заешко. Не си спомням някога да съм ял нещо подобно.
— Това е скрек — каза елфът, прегризвайки с хрускане хрущяла. — И аз не си спомням да съм го ял някога.
Бореас тихо се покашля. Едва дочутата нотка сарказъм в гласа на елфа му подсказа: той знае, че яде месото на огромния плъх с кървясали очи и страшни зъбища, на който само опашката беше дълга три лакти. Следотърсачът не беше преследвал гигантския гризач, а го беше застрелял при самоотбрана. После реши да си го изпече. Той беше разумен и практичен човек. Разбира се, никога не би ял плъх, който се храни от сметищата и помийните ями. Но до хребета Елскердег, до най-близкото произвеждащо отпадъци селище, имаше около триста мили. Плъхът, или както се харесваше повече на елфа — скрекът, сигурно беше чист и здрав. Той не беше контактувал с цивилизацията. Така че нямаше нито да ги зарази, нито да ги омърси.
Скоро и последната, най-мъничка, оглозгана до край костица полетя в огъня. Луната изплува над зъбатите хребети на Огнените планини. От подклаждания от вятъра огън хвърчаха искри, излитаха в небето и гаснеха сред блещукащите звезди.
— Господа — рискува Бореас Мун да зададе поредния нетактичен въпрос, — отдавна ли пътувате? Тук, в Пустошта? И ако смея да попитам, отдавна ли оставихте зад гърба си Прохода Солвейга?
— Отдавна и скоро са относителни понятия — рече пилигримът. — Аз преминах през Прохода на втория ден след октомврийското пълнолуние.
— А аз — на шестия — каза елфът.
— Да — продължи Бореас, ободрен от реакцията им. — Странно как не сме се срещнали там — и аз го преминах по същото време, по-точно го преминах, яздейки, защото тогава още имах кон.
Той замълча, прогонвайки неприятните спомени, свързани със загубата на коня му. Беше сигурен, че и случайните му събеседници са се сблъсквали с подобни приключения. Ако през цялото време са се придвижвали пеша, едва ли щяха да го догонят тук, под Елскердег.
— От това си правя извода — продължи той, — че сте поели на път едва след края на войната, след сключването на цинтрийския мир. Това, разбира се, не е моя работа, но ще се осмеля да предположа, че не ви е допаднал редът и идеята за мира, създаден и наложен в Цинтра.