Мълчанието, което се установи край огъня, продължи доста дълго, прекъсвано само от далечен вой. Вероятно виеше вълк. Въпреки че в района на хребета Елскердег човек никога и в нищо не можеше да бъде сигурен.
— Ако трябва да бъда откровен — неочаквано се обади елфът, — то след сключването на цинтрийското споразумение нямах никакви основания да обичам наложения в Цинтра мир. Да не говорим за реда.
— Моят случай — рече пилигримът и скръсти яките си ръце на гърдите — е аналогичен. Макар и да се убедих в това, както обичаше да казва един мой познат, post factum.
Настъпи ново продължително мълчание. Замлъкна дори нещото, което виеше на хребета.
— Първоначално — започна пилигримът, въпреки че Бореас и елфът можеха да се обзаложат, че няма да го направи, — първоначално ми се стори, че след сключването на цинтрийския мир ще настъпят полезни промени и ще се установи доста приличен ред. Ако не за всички, то поне за мен…
— Кралете — покашля се Бореас — отидоха в Цинтра, ако не ме лъже паметта, в края на април?
— По-точно на втори април — уточни пилигримът. — Още си спомням, че беше новолуние.
Покрай стените, под тъмните греди, поддържащи галериите, бяха наредени щитове, украсени с хералдическите емблеми и гербове на цинтрийското дворянство. На пръв поглед се набиваше в очи разликата между няколкото избледнели гербове на старинни родове и гербовете на онези, които бяха станали дворяни в по-нови времена, по време на управлението на Дагорад и Каланте. Тези, по-новичките, блестяха с ярките си, все още необелени бои, по тях не се забелязваха дупчици, направени от дървояди.
С най-красиви цветове бяха добавените най-скоро щитове с гербовете на нилфгардските дворяни, окачени по време на окупацията на града и императорското му управление.
„Когато си върнем Цинтра — помисли си крал Фолтест, — трябва да се погрижим цинтрийците да не унищожат тези щитове в свещения пожар на обновлението. Политиката е една работа, украсяването на залата — съвсем друга. Промяната в политическия режим не трябва да служи за оправдание на вандализма.“
„Оттук е започнало всичко — помисли си Дийкстра, оглеждайки огромната зала. — Паметният годежен пир, на който се е появил Железният таралеж и е поискал ръката на принцеса Павета… А кралица Каланте е наела вещера… Колко поразително се сплитат човешките съдби“ — помисли си шпионинът, сам удивен от тривиалността на мислите си.
„Преди пет години — помисли си кралица Меве, — преди пет години мозъкът на Каланте Лъвицата, в която течеше кръвта на Кербините, се е разпилял по плочките на двора, същия този двор, който виждам в момента през прозорците. Каланте, чийто портрет виси в коридора, беше предпоследната, в чиито вени течеше кралска кръв. След като се удави дъщеря й Павета, остана само внучката Цирила. Впрочем Цирила също може да е мъртва, ако не лъжат слуховете.“
— Моля ви — махна с ръка Кирус Енгелкинд Хемелфарт, йерарх на Новиград, който беше избран per acclamationem14 за председателстващ преговорите, предвид възрастта му и всеобщото уважение. — Моля, заемете местата си.
Всички насядаха по обозначените с табелки столове, подредени край кръглата маса. Меве, кралица на Ривия и Лирия. Фолтест, крал на Темерия, и крал Вензлав от Бруге — негов васал. Крал Етайн от Цидарис. Младият крал Кистрин от Верден. Княз Нитерт, глава на реданския съвет на регентите. И граф Дийкстра.
„Трябва да се отървем от стария шпионин, да го махнем от съвещателната маса — помисли си йерархът. — Крал Хенселт и дори младият Кистрин вече си позволиха доста кисели забележки, очаквам демарш и от страна на нилфгардските представители. Този Сигизмунд Дийкстра не е човек с подходящото положение, а освен това е личност със съмнително минало и лоша репутация, persona turpis15. Не трябва да допускаме присъствието на persona turpis да опорочава атмосферата на преговорите.“
Ръководителят на нилфгардската делегация, барон Шилард Фиц-Естерлен, чието място на масата се намираше точно срещу Дийкстра, поздрави шпионина с учтив дипломатически поклон.
След като видя, че всички са се настанили по местата си, йерархът на Новиград също седна. Не без помощта на слугите, които го придържаха за треперещите ръце. Йерархът седна в стола, изработен преди години специално за кралица Каланте. Той имаше изключително висока, украсена с изумително красива резба облегалка, която го отличаваше от останалите столове.
„Тук, значи… — помисли си Трис Мериголд, докато оглеждаше стаята, гоблените, картините и безбройните ловни трофеи, включително и кожата на някакъв напълно непознат й рогат звяр. — Тук, след разрушаването на тронната зала, се е състоял прочутият частен разговор между Каланте, вещера, Павета и Омагьосания таралеж, когато Каланте е дала съгласието си за този странен брак. А Павета вече е била бременна. Цири се е родила след малко повече от осем месеца… Цири, наследницата на престола… Лъвчето от кръвта на Лъвицата… Цири, малката ми сестричка, която сега се намира някъде далече на юг. За щастие вече не е сама. Заедно с Гералт и Йенефер е. В безопасност. А може би пак са ме излъгали?“