Те тръгнаха по алеята, която се виеше между едва раззеленилите се храсти и живи плетове. Императорската охрана, войници от елитната гвардейска бригада „Импера“, знаменитите Саламандри, се движеха на разстояние, но винаги нащрек. Те знаеха кога не трябва да досаждат на императора.
Минаха покрай рибарника, пуст и тъжен. Стогодишният шаран, пуснат от император Торес, беше издъхнал два дни по-рано. „Ще пуснат нов. Млад, силен блестящ красавец — помисли си Емхир вар Емрейс. — Ще заповядам да му закачат медал с моя лик и датата. Vaesse deireadh aep eigean. Нещо приключва, нещо започва. Нова епоха. Нови времена. Нов живот. Защо пък, дявол да го вземе, да няма и нов шаран.“
Замислен, той почти забрави за девойката, която държеше под ръка. За нея му напомниха топлината, ароматът на момина сълза и интересите на империята. Точно в тази последователност.
Спряха се до рибарника, по средата на който над водата се извисяваше изкуствено островче с каменна градина, фонтан и мраморна фигура.
— Знаеш ли какво е това?
— Да, Ваше Императорско Величество — веднага му отговори тя. — Това е пеликан, разкъсващ с клюн собствената си гръд, за да може с кръвта си да нахрани децата си. Алегория на благородната саможертва. И освен това…
— Слушам те внимателно.
— А също и на безграничната любов.
— Смяташ ли — обърна се той към нея, стиснал зъби, — че от това болката от разкъсаната гръд е по-малка?
— Не знам… — отвърна след леко забавяне тя. — Ваше Императорско Величество, аз…
Той я хвана за ръката. Почувства, как тя потрепери, трепетът мина по дланта й, китката, ръката, рамото…
— Баща ми — каза той — беше велик владетел, но никога не се вслушваше в легендите и митовете, никога не намираше време за тях. Винаги ги бъркаше. Винаги, помня го така, сякаш беше днес, всеки път, когато ме водеше тук, в парка, той ми казваше, че скулптурата изобразява пеликан, който възкръснал от пепелта. Хайде, момиче, усмихвай се, когато императорът разказва шеги. Благодаря. Така е много по-добре. Ще ми е доста неприятно да разбера, че не ти е приятно да общуваш с мен. Погледни ме в очите.
— Радвам се… че получих възможност… да бъда тук… с Ваше Императорско Величество. Това е голяма чест… знам… Но и велика радост… Аз съм щастлива…
— Наистина ли? Или може би това е просто придворно ласкателство? Етикет? Отличната школа на Стела Конгрев? Думи, които Стела те е накарала да научиш наизуст? Признай си, момиче.
Тя мълчеше, навела глава.
— Твоят император те пита нещо — повтори Емхир вар Емрейс. — А когато императорът пита, никой не се осмелява да мълчи. Естествено и никой не се осмелява да лъже.
— Наистина — отвърна тя с мелодичен глас. — Наистина се радвам, Ваше Императорско Величество.
— Вярвам ти — отвърна след кратко мълчание Емхир. — Вярвам. Макар и да съм изненадан.
— Аз също… — прошепна тя. — И аз съм изненадана.
— Не разбирам. Моля те, говори по-смело.
— Бих искала по-често… да се разхождаме. Да разговаряме. Но разбирам… Разбирам, че това е невъзможно.
— Правилно си разбрала. — Той прехапа устни. — Императорите владеят империи, но не разполагат с две неща: сърцето си и времето. И едното, и другото принадлежат на империята.
— Запозната съм с това — прошепна тя, — дори много добре.
— Няма да остана дълго тук — продължи той след известно време. — Трябва да отида в Цинтра, да почета с присъствието си тържеството за подписването на мирния договор. Ти ще се върнеш в Дарн Рован… Горе главата, момиче. Стига, вече втори път подсмъркваш в мое присъствие. А какво има в очите ти? Сълзи? Е, това е сериозно нарушение на етикета. Ще трябва да изкажа пред графиня Лидертал височайшето си недоволство. Помолих те да си вдигнеш главата.
— Моля ви… простете на госпожа Стела… Ваше Императорско Величество. Аз съм виновна. Само аз. Госпожа Стела ме учеше… И ме подготви добре…
— Забелязах и го оцених. Не се безпокой, Стела Конгрев няма да изпадне в немилост. Подобно нещо никога не я е заплашвало. Пошегувах се. Не много удачно.
— Забелязах — прошепна девойката и пребледня, поразена от собствената си дързост. Но Емхир само се разсмя. Не съвсем насила.
— Ето, такава те харесвам — каза той. — Повярвай ми. Смела като… — Гласът му секна. „Като дъщеря ми“ — помисли си той. Чувството за вина го разкъсваше като захапка на куче.
Девойката не сваляше очи от него.
„Това не е само обучението на Стела — помисли си Емхир. — Такава е истинската й природа. Въпреки външния вид, това е един диамант, който е трудно да бъде издраскан. Не. Няма да позволя на Ватие да убие това момиче. Цинтра си е Цинтра, интересите на империята са си интереси на империята, но на този проблем като че ли има само едно смислено и отговарящо на законите на честта решение.“