„Така да бъде — помисли си Трис Мериголд. — Нека си остане така. Няма как да стане по-добре. Сега Цири ще бъде в безопасност. Ще забравят за нея. Ще й позволят да живее.“
Портретът най-накрая увисна на мястото си. Слугите прибраха стълбата.
На втория ред от потъмнели и обгорели портрети на цинтрийските владетели, до колекцията от Кербини и Корами, до Корбет, Дагорад и Рьогнер, до гордата Каланте, до меланхоличната Павета, увисна последният портрет. На него беше изобразена милостиво властващата настояща кралица. Наследница на трона и кралската кръв.
Портретът на слабичка девойка със светли коси и тъжен поглед. Облечена в бяла рокля със зелени ръкави.
Портретът на Цирила Фиона Елен Рианон.
Кралица на Цинтра и императрица на Нилфгард.
„Предопределение“ — мислеше си Филипа Ейлхарт, усещайки върху себе си погледа на Дийкстра.
„Горкото дете — помисли си Дийкстра, гледайки портрета. — Може би си мисли, че е дошъл краят на мъките и несгодите. Горкото дете.“
Камбаните на Цинтра забиха, подплашвайки чайките.
— Скоро след приключването на преговорите и подписването на цинтрийския мир — продължи разказа си пилигримът, — в Новиград се проведе шумен няколкодневен празник, фестивал, увенчан с многолюден и тържествен военен парад. Денят, както подобаваше на първия ден от новата епоха, беше наистина прекрасен…
— Да предполагам ли — саркастично попита елфът, — че сте били там? На този парад?
— Честно казано, малко закъснях. — Пилигримът явно не беше от хората, които се засягат от саркастични подмятания. — Както казах, денят беше прекрасен. Още от сутринта обещаваше да бъде такъв.
Васконе, комендантът на форт Дракенборг, до неотдавна заместник-комендант по политическата част, нетърпеливо удари с камшик по ботуша си.
— Хайде, по-бързо — подтикваше ги той. — И други ви чакат. След сключения в Цинтра мирен договор ни чака страшно много работа!
Палачите нанизаха клуповете на шиите на осъдените и се отместиха. Васконе отново плесна с камшик по ботуша си.
— Ако някой от вас има да каже нещо — рече сухо той, — сега е последната му възможност.
— Да живее свободата! — каза Каирбре аеп Диаред.
— Съдът беше тенденциозен — каза Орестес Копс, мародер, грабител и убиец.
— Целуни ме отзад — каза Роберт Пилх, дезертьор.
— Предайте на господин Дийкстра, че много съжалявам — каза Ян Ленеп, агент, осъден за подкуп и грабеж.
— Не исках… Наистина не исках — заплака, олюлявайки се върху пъна, на който беше стъпил, Ищван Игалфи, бившият комендант на форта, свален от длъжност и изправен пред трибунала заради извращенията със затворниците, които беше допуснал.
Слънцето, ослепително като разтопено злато, се издигна над градината на форта. Диреците на бесилката хвърляха дълги сенки. Над Дракенборг изгря нов, прекрасен ден.
Първият ден от новата ера.
Васконе удари с камшик по ботуша си. Вдигна и отпусна ръка.
Изритаха пъновете изпод краката на осъдените.
Биеха всички камбани на Новиград, дълбокият им стенещ звън рикошираше в покривите и мансардите на домовете на търговците, разпиляваше се с екот по улиците. Към небето излетяха фойерверки и ракети. Тълпата крещеше, ревеше, хвърляше цветя, подмяташе шапки, размахваше кърпи, шалчета, знаменца и дори панталони.
— Да живее Свободната рота!
— Да живее!
— Да живеят кондотиерите!
Лоренцо Мола отдаваше чест на тълпата и изпращаше целувки на прелестните гражданки.
— Ако ни наградят толкова щедро, както ни приветстват — надвика той всеобщата глъч, — ще станем богаташи!
— Жалко — каза, преглъщайки спазъма в гърлото си, Джулия Абатемарко. — Жалко, че Фронтино не го доживя…
Те крачеха по главната улица на града — Джулия Абатемарко, Адам „Адю“ Панграт и Лоренцо Мола — начело на ротата, облечени с празнични дрехи, по четирима в редица, подравнени така, че нито един от почистените и сресани до блясък коне не си подаваше дори на цал носа извън строя. Кондотиерските коне бяха спокойни и горди също като господарите си, не се плашеха от виковете на тълпата и само с леки, почти незабележими движения на главите реагираха на сипещите се върху тях венци и цветя.
— Да живеят кондотиерите!
— Да живее „Адю“ Панграт! Да живее Сладката ветрогонка!
Джулия скришом избърса сълза, улавяйки във въздуха хвърлен от тълпата карамфил.
— Дори не съм си мечтала… — каза тя. — Такъв триумф… Жалко, че Фронтино…
— Ти си романтична натура — усмихна се Лоренцо Мола. — Толкова лесно се разплакваш, Джулия.
— Разплаквам се. Рота, равнис! Наляво!
Войниците се изпънаха върху седлата си, обърнаха глави към трибуната и наредените върху нея тронове и столове. „Виждам Фолтест — помисли си Джулия. — А онзи, брадатият, сигурно е Хенселт от Каедвен, а другият, интересният — Демавенд от Аедирн… Жената сигурно е кралица Хедвига… А онзи хлапак до нея е кралският син Радовид, син на убития крал… Горкото момче…“