— С-само — обади се пребледнелият Пелтек — не р-разбирам к-какво са им в-виновни к-конете на тия к-кучи синове!
Яре изтри с гумата за незнайно кой път написаното изречение. Затворил очи, той си спомняше онзи ден, онзи миг, когато се сблъскаха двете армии. Когато всички войници, подобно на разярени кучета, се хванаха за гърлата в смъртоносна схватка.
Търсеше думи, с които би могъл да го опише.
Но напразно.
Клинът на конницата се вряза в карето на пехотата. Като гигантски кинжал дивизия „Алба“ посичаше всичко, защитаващо достъпа към живите тела на темерийската пехота — пики, копия, алебарди, метателни копия, щитове. Като кинжал дивизия „Алба“ се вряза в живите тела и навсякъде плисна кръв. Кръв, в която газеха и се хлъзгаха конете. Но острието на кинжала, въпреки че проникваше надълбоко, не успя да прониже нито сърцето, нито който и да е друг жизненоважен орган. Вместо да разкъса и нареже на части темерийския квадрат, клинът на дивизия „Алба“ навлезе в него и затъна. Натъкна се на еластичната и лепкава като смола тълпа от пехотинци.
Първоначално това не изглеждаше особено опасно. Главата и фланговете на клина се състояха от елитни, тежковъоръжени роти. Камите и мечовете на ландскнехтите отскачаха от щитовете като чукове от наковални, беше невъзможно да се доберат и до защитените с броня коне. И въпреки че ту един, ту друг войник падаше от коня (а понякога и заедно с коня), мечовете, брадвите, топорите и шестоперите на кавалеристите поваляха пехотинците и забилият се в пехотата клин започна да потъва по-надълбоко.
— Алба-а-а! — Младши лейтенант Девлин аеп Меара чу крясъка на оберщер Егебрахт, който се извиси над ревовете, воя и цвиленето. — Напред, „Алба“! Да живее императорът!
Ездачите се придвижваха напред, удряйки, изблъсквайки и мушкайки. Изпод копитата на цвилещите и хриптящи коне се разнасяше жвакане, скърцане и хрущене.
— Алба-а-а!
Клинът се заби още по-надълбоко. Ландскнехтите, макар и съсечени и окървавени, не отстъпиха и притиснаха конниците като в клещи. Под ударите на алебардите, брадвите и бойните вериги бронираните бойци от първата линия се спряха. Поразявани от протазани6 и пики, сваляни от седлата с куките на гизарми и рогатини, безжалостно пребивани с железни топузи и боздугани, кавалеристите от дивизия „Алба“ започнаха да гинат. Врязалият се в пехотата клин, който доскоро наподобяваше страшно, осакатяващо желязо, забито в жив организъм, сега приличаше повече на ледена шушулка, стисната в огромен селски юмрук.
— Темерия-я-я! За краля, момчета! Убивай Черните!
Но на ландскнехтите също не им беше лесно. „Алба“ не позволяваше да я разкъсат, мечовете и брадвите се вдигаха и падаха, промушваха и съсичаха, и за всеки свален от седлото конник пехотата плащаше скъпо с кръв.
В процепа между пластините на бронята на оберщер Егебрахт се заби пика, той закрещя и се олюля върху седлото. Преди някой да успее да му се притече на помощ, страшен удар с бойна брадва го свали от коня. Пехотата го стъпка.
Знамето с черен алерион7 със златен перисониум8 на гърдите се разклати и падна. Бронираните бойци, сред които и младши лейтенант Девлин аеп Меара, се хвърлиха към него, съсичайки, тъпчейки и крещейки.
„Иска ми се да знаех — помисли си Девлин аеп Меара, издърпвайки меча си от разцепения череп на някакъв темерийски ландскнехт. — Иска ми се да знаех: за какво е всичко това? Защо? Заради кого?“
— Ъъъ… И тогава се събрал Конвентът на великите магистърки… Нашите почтени Майки… Ъъъ… Споменът за които ще живее вечно в сърцата ни… Тъй като… Ъъъ… Магистърките от Първата ложа… решили… Ъъъ… Решили…
— Послушнице Абонде. Не си готова. Оценка — незадоволителна. Седни си.
— Но аз учих, наистина…
— Сядай.
— За какъв дявол трябва да учим тези древни неща? — промърмори Абонде, сядайки на мястото си. — Кой днес се интересува от това? На кого му е нужно? И каква е ползата от него…
— Тишина! Послушнице Нимуе!
— Тук съм, госпожо магистър.
— Виждам. Можеш ли да отговориш на въпроса? Ако не, сядай и не ми губи напразно времето.
— Мога.
— Слушам те.
— Значи хрониките ни учат, че Конвентът на магистърките се събрал в замъка „Плешивата планина“, за да реши как да сложи край на пагубната война между императора на Юга и владетелите от Севера. Почтената Майка Асире, свята мъченица, обявила, че владетелите на Севера няма да спрат да воюват, докато не им изтече кръвта. А почтената Майка Филипа, свята мъченица, отвърнала: „Ще им дадем една голяма и кървава, страшна и жестока битка. Нека кръвта на армията на императора и войските на кралете да изтече в тази битка, и тогава ние, Великата ложа, ще ги принудим да сключат мир.“ Така и станало. Почтените Майки направили така, че да се проведе битката край Брена. А владетелите били принудени да сключат цинтрийския мир.
6
Протазан — хладно оръжие, разновидност на копието; представлява плоско острие на върха на дълго (над два и половина метра) дърво. — Б.пр.