— Да живеят кондотиерите! Да живее Джулия Абатемарко! Слава на „Адю“ Панграт! Слава на Лоренцо Мола!
— Да живее конетабъл Наталис!
— Да живее кралицата! Фолтест, Демавенд, Хенселт… Да живеят!
— Да живее господин Дийкстра — изрева някакъв подлизурко.
— Да живее Негово светейшество! — ревнаха от тълпата няколко платени клакьори.
Кирус Енгелкинд Хемелфарт, йерарх на Новиград, се надигна не без усилие и помаха с ръка на тълпата и преминаващата армия, обръщайки не особено учтиво гръб на кралица Хедвига и непълнолетния Радовид, замятайки ги с полите на дрехата си.
„Никой не вика: «Да живее Радовид!» — помисли си скритият зад големия задник на йерарха кралски син. — Никой даже не ме поглежда. Никой не вика в чест на майка ми. И дори не си спомнят баща ми, не се разнасят викове в негова чест. Днес, в деня на триумф, в дните на съгласие, на мира, за който баща ми несъмнено също допринесе много. Затова го и убиха.“
И в този миг той усети как някой го гледа отзад. Нежно като нещо непознато или пък познато, но само от сънищата му. Нещо, което навяваше мисли за докосването на нежни и горещи женски устни. Обърна се и видя вперените в него тъмни, бездънни очи на Филипа Ейлхарт.
„Почакайте — помисли си принцът, извръщайки поглед. — Само почакайте.“
Тогава никой не можеше да предположи, че това тринайсетгодишно момче, което в момента нямаше нито тежест, нито значение в страната, управлявана от Регентския съвет и Дийкстра, ще порасне, ще стане крал и отплащайки се на всички за нанесените на него и майка му обиди, ще влезе в историята като Радовид Пети Свирепи.
Тълпата крещеше приветствия. Под копитата на кондотиерските коне се сипеха цветя.
— Джулия…
— Да, Адю?
— Омъжи се за мен. Стани моя жена.
Сладката ветрогонка дълго мълча, опитвайки се да се съвземе от изненадата. Тълпата ревеше. Йерархът на Новиград, изпотен, поемащ си въздух с отворена уста като огромен дебел сом, благославяше от трибуната гражданите, парада, града и мира.
— Но ти си женен, Адам Панграт.
— Напуснах я. Ще се разведа.
Джулия Абатемарко не каза нищо. Извърна се. Изненадана. Слисана. И много щастлива. Незнайно защо.
Тълпата викаше и хвърляше цветя. Над покривите на къщите с трясък и дим се взривяваха фойерверки.
Камбаните на Новиград стенеха.
„Жена — помисли си Ненеке. — Когато я изпратих на война, тя беше момиче. Върна се жена. Уверена в себе си. Наясно със себе си. Спокойна. Сдържана. Женствена.
Тя спечели тази война. Не й се даде.“
— Дебора — продължаваше да изброява Еурнейд тихо, но уверено — умря от тиф в лагера при Майена. Мира беше убита от Катериците по време на нападението над лазарета при Армерия… Кати…
— Говори, дете мое… — окуражи я с мек глас Ненеке.
— Кати — прокашля се Еурнейд — се запозна в болницата с някакъв ранен нилфгардец. След сключването на мира и след размяната на пленници замина с него за Нилфгард.
— Винаги съм твърдяла — въздъхна жрицата, — че за любовта няма нито граници, нито кордони. А какво стана с Йола Втора?
— Жива е — побърза да я увери Еурнейд. — Намира се в Марибор.
— А защо не се връща?
— Тя няма да се върне в храма, майко — тихо каза послушницата, навеждайки глава. — Работи в болницата на господин Мило Вандербек, полуръстът хирург. Каза, че иска да лекува. Че ще се посвети на това. Прости й, майко Ненеке.
— Да й простя ли? — поклати глава жрицата. — Гордея се нея.
— Закъсня — изсъска Филипа Ейлхарт. — Закъсня за тържеството с участието на крале. По дяволите, Сигизмунд! Твоето пренебрежение към протокола е добре известно. Нямаше нужда толкова нагло да парадираш с него. Още повече днес, в такъв ден…
— Имах си своите причини. — Дийкстра отвърна с поклон на погледа на кралица Хедвига и осъждащото повдигане на вежди от страна на йерарха на Новиград. Улови с крайчеца на окото си кривата гримаса на жреца Вилемер и насмешката на лицето на крал Фолтест, чийто профил беше достоен за изсичане на монети.
— Трябва да поговорим, Фил.
Филипа вдигна вежди.
— Насаме?
— Няма да е зле. — Дийкстра се усмихна едва забележимо. — Между другото, ако пожелаеш, бих се съгласил и на няколко допълнителни чифта очи. Да речем на прекрасните очи на дамите от Монтекалво.
— Тихо — изсъска магьосницата, усмихвайки се фалшиво.