Тя наведе глава и се покашля.
Яре също се покашля. Каруцата подскочи.
— А освен това — заключи момичето — чух какво говорят другите. Че ти си бил писар. И жрец в храм. Значи сам разбираш, че някаква си ръка…
За известно време каруцата спря да подскача, но Яре и Люсиене като че ли въобще не го забелязваха. И това изобщо не им пречеше:
— Какво пък — каза тя след дълго мълчание. — Явно ми върви на учени. Имаше един такъв… Някога… Умилкваше се… Учен беше, учеше в академията. Дори по името му можеше да се усети.
— И как се казваше той?
— Семестър.
— Хей, момиче! — извика зад гърба им ефрейтор Деркач, едър и намусен мъжага, осакатен в битката при Майена. — Шибни коня по задницата, че се влачи като сопол по стената!
— Като костенурка — добави друг инвалид, почесвайки се по подаващия се изпод запретнатия крачол чукан, по който се забелязваха дълги белези. — Омръзна ми тая пустош! За кръчмата се затъжих, дощя ми се да пийна. Не може ли по-бързичко да се движим?
— Може — Люсиене се обърна на капрата. — Но ако при някоя яма се счупи я ос, я колело, то цяла седмица, че и две, не бира, но и дъждовна вода или брезов сок ще лижете, ако ви попадне. Сами няма да се измъкнете, а аз няма да взема да ви нося на гръб.
— Жалко — ухили се Деркач. — Защото нощем ми се присънва, че лежиш под мен. По корем. А аз така обичам да любя, изотзад! А ти?
— Ах ти, сакат смотаняк! — изкрещя Люсиене. — Ти, смрадлив козел! Ти…
Тя изведнъж млъкна, забелязвайки как лицата на седящите в талигата инвалиди изведнъж пребледняха мъртвешки.
— Майчице — проплака някой. — А бяхме толкова близо до дома…
— Край с нас — каза тихо Деркач, съвсем безизразно. Просто отбелязвайки факта.
„А всички казваха, че вече няма Катерици — помисли си Яре. — Били са избити до крак и, както се изразиха, «елфическият въпрос е решен».“
Конниците бяха шестима. Но при по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че конете са шест, а конниците — осем. Два от конете носеха по двама души. Всички пристъпваха твърдо, неравно, навели глави. Изглеждаха ужасно.
Люсиене въздъхна шумно.
Елфите се приближиха. Те изглеждаха още по-зле от конете си.
Не беше останало нищо от тяхната надменност, от отработената им с векове високомерност, от харизматичната им различност. Дрехите им, обикновено елегантни и красиви дори при партизаните от командата на Катерилите, бяха мръсни, разкъсани, покрити с петна. Косите им, гордостта на елфите, бяха разрошени, сплъстени от лепкава кал и спечена кръв. Големите им очи, обикновено надменно лишени от всякакъв израз, се бяха превърнали в бездни от паника и отчаяние.
Нищо не беше останало от тяхната различност. Смъртта, ужасът, гладът и страданията ги бяха направили обикновени. Съвсем обикновени. Вече не пораждаха страх.
Няколко минути Яре се надяваше, че елфите ще минат покрай тях, просто ще пресекат пътеката и ще се изгубят в гората от другата страна, без дори да удостоят с поглед каруцата и пътниците в нея. И след тях ще остане само онзи съвсем не елфически, противен, отвратителен мирис, който Яре познаваше много добре от лазаретите — мирис на мъчения, урина, мръсотия и гниещи рани.
Те ги подминаха, без да ги погледнат.
Но не всичките.
Една елфка с тъмни, дълги, слепнали от засъхналата кръв коси, спря коня си точно до каруцата. Тя седеше на седлото непохватно изкривена, пазейки ръката си, висяща на пропита с кръв превръзка. Наоколо кръжаха и бръмчаха мухи.
— Toruviel — каза, обръщайки се назад, един от елфите. — En’ca digne, luned.
Люсиене веднага се досети каква е работата. Разбра какво гледа елфката. Като селянка тя още от дете беше свикнала с притаения в ъглите на къщата син и подпухнал призрак на глада. Затова реагира инстинктивно и безпогрешно. Протегна към елфката къшей хляб.
— En’ca digne, Toruviel — повтори елфът. На десния ръкав на измърсената му куртка се виждаха сребристите мълнии на бригадата „Врихед“.
Инвалидите в талигата, до този миг вцепенени и застинали от ужас, потръпнаха така, сякаш се връщаха към живота, след като са били омагьосани. В протегнатите им към елфите ръце като с магическа пръчка се появиха късове хляб, парчета сирене, сланина, салам. Елфите за пръв път от хиляди години протегнаха ръце към хората.
А Люсиене и Яре бяха първите хора, които видяха как елфка плаче. Как се задавя от хлипове, без дори да се опитва да избърше стичащите се по мръсното й лице сълзи. Отхвърляйки по този начин твърдението, че елфите изобщо нямат слъзни жлези.
— En’ca… digne — повтори със слаб глас елфът с мълниите на ръкава.