Стефан Скелен, син на Бертрам, предател. Аз, председателят на Върховния трибунал на Империята, те осъждам и за последен път произнасям името ти. От тази минута то ще бъде обречено на забвение.
— Стана! Стана! — изкрещя, връхлитайки в деканата, професор Опенхойзер. — Успех, господа! Най-накрая! Най-накрая! И все пак то се върти! И все пак то действа! Действа! То действа!
— Наистина ли? — попита нагло и доста скептично Жан Лавоазие, професор по химия, наричан от студентите си Въглесмрад. — Не може да бъде. Интересно какво точно действа?
— Вечният двигател!
— Perpetuum mobile? — позаинтересува се Едмунд Бамблър, престарелият преподавател по зоология. — Наистина ли? Да не би да преувеличавате, колега?
— Никак даже! — възкликна Опенхойзер и подскочи като козел. — Ни най-малко! Той действа! Двигателят се движи! Пуснах го и той работи! Работи непрекъснато! Неспирно! Постоянно! За вечни времена! Това не може да бъде описано, колеги, то трябва да се види! Да идем в моята лаборатория! По-бързо!
— Аз закусвам — възрази Въглесмрад, но протестът му се изгуби в шума и всеобщата суматоха. Професори, магистри и бакалаври бързо наметнаха върху тогите си наметала и хукнаха към изхода, след неспиращия да вика и да ръкомаха Опенхойзер. Въглесмрад им показа digitus infamis и се върна към кифлата си с пастет.
Групата учени, към която по пътя се присъединяваха все повече желаещи да видят плодовете от трийсетгодишните усилия на Опенхойзер, бързо премина разстоянието между деканата и лабораторията на известния физик. Тъкмо се наканиха да отворят вратите, когато земята изведнъж се разтресе. Осезаемо. И силно. Даже много силно.
Това беше сеизмичен трус, един от серията трусове, предизвикани от разрушаването на замъка Стига, укритието на Вилгефорц. Разрушаване, предизвикано от магьосничките. Сеизмичната вълна бе усетена от Ебинг даже тук, в Оксенфурт.
Няколко стъкла от витражите на фронтона на Катедрата по изящни изкуства се пръснаха със звън. От надраскания с неприлични думи цокъл се срина бюстът на Никодемус де Бот, първият ректор на Академията. От масата в деканата падна канчето с чай, с който Въглесмрад прокарваше кифлата с пастет. От явора в двора се изтърси студентът първи курс във факултета по физика Алберт Солпетра, който се беше покатерил на дървото, за да се изфука пред студентките по медицина.
А perpetuum mobile на професор Опенхойзер, неговият легендарен вечен двигател, бръмна още един-два пъти и спря. Завинаги.
И повече никой не успя да го задвижи.
— Да живеят джуджетата!
„Каква тълпа, каква шайка — мислеше си йерархът Хемелфарт, благославяйки с трепереща ръка маршируващите брадати дребосъци. — Кого ми приветствате? Продажните наемници, безсрамните джуджета! Що за странна сбирщина? Кой, в края на краищата, спечели войната, те или ние? О, богове, трябва да обърна внимание на кралете за това. Когато историците и писателите се хванат за работа, ще трябва да им наложим строга цензура. Наемниците, вещерите, алчните разбойници, нечовеците и всички други подозрителни елементи трябва да изчезнат от страниците на историята на човечеството. Трябва да се зачеркнат, задраскат, изтрият. Нито дума за тях. Нито дума.
Нито дума и за него — помисли си йерархът, стиснал устни и впил поглед в Дийкстра, който наблюдаваше парада с изморено изражение на лицето.
Трябва да посъветвам кралете за този Дийкстра — помисли си йерархът. — Съществуването му е позор за порядъчните хора.
Безбожник и негодник. Нека изчезне безследно. И да бъде забравен.“
„Няма да стане, пурпурна лицемерна свиня — мислеше си Филипа Ейлхарт, която просто четеше мислите на йерарха. — Мечтаеш си да управляваш, да диктуваш и да влияеш? Да вземаш решения? Няма да стане. Можеш да решаваш само въпросите, свързани с хемороидите ти, но и там решенията ти едва ли ще имат някакво значение.
А Дийкстра ще остане. Докато ми е необходим.“
„Все някога ще сбъркаш — мислеше си жрецът Вилемер, гледайки блестящите карминени устни на Филипа. — Все някога някоя от вас ще сбърка. Възгордяването, наглостта и нахалството ще ви погубят. Заговорите, които плетете. Аморалността. Мерзостта и перверзните, на които се подчинявате, от които се състои животът ви. Щом сбъркате, всичко ще излезе наяве, ще се разнесе вонята от греховете ви. Този момент неминуемо ще настъпи.
Дори и да не сбъркате, пак ще се намери начин да ви обвинят. Ще сполети някое нещастие човечеството, ще дойде някакво поражение, ще го нападне някаква напаст — я зараза, я епидемия… И тогава ще обвинят вас. Ще ви обвинят, че не сте успели навреме да предотвратите опасността, че не сте успели да ликвидирате последствията.