За всичко ще бъдете виновни вие.
И тогава ще пламнат кладите.“
Престарелият раиран котарак, наричан заради цвета на козината си Рижко, умираше. Умираше в мъки. Трепереше, напъваше се, драскаше по земята, повръщаше кръв и слуз, разкъсваха го конвулсии. На всичко отгоре имаше и кървава диария. Мяукаше, макар и това да беше под достойнството му. Мяукаше жалостиво, тихо. Отслабваше бързо.
Рижко знаеше защо умира. Или поне се досещаше какво го убива.
Няколко дни по-рано в цинтрийското пристанище спря странен кораб, стар и много мръсен платноход, с почти разпадащ се скелет. На носа на платнохода едва се четеше името му „Катриона“. Рижко, естествено, нямаше как да прочете надписа. Използвайки швартоващите въжета, от странния платноход на брега се измъкна един плъх. Само един. Слаб, едва движещ се. Липсваше му едното ухо.
Рижко удуши плъха. Той беше гладен, но инстинктът не му позволи да погълне тази гадост.
Само няколко бълхи, големи блестящи бълхи, от които гъмжеше козината на гризача, успяха да се прехвърлят върху Рижко и да се настанят в кожухчето му.
— Какво му става?
— Сигурно някой го е отровил. Или омагьосал.
— Пфу, каква гадост! И как вони, гадината! Махни го от стълбата, жено!
Рижко се напрегна и беззвучно отвори уста.
Не почувства нито ритника, нито удара с метла, с които стопанката му се отблагодари за това, че единайсет години й ловеше мишките. Изхвърлен на двора, той умираше в пенещата се от сапуна и урината канавка. Умираше, пожелавайки на тези неблагодарни хора също да се разболеят. И да страдат така, както страдаше той.
Скоро желанието му щеше да се изпълни. И то в гигантски мащаби. Наистина гигантски мащаби.
Жената, която изхвърли Рижко на двора, се спря, надигна полата си и се почеса под коляното.
Беше я ухапала бълха.
Звездите над Елскердег светеха ярко. Блещукаха. Искрите от огъня бледнееха пред тях.
— Нито цинтрийският мир — каза елфът, — нито помпозният новиградски парад трябва да се считат за вододелни камъни. Какво е това понятие? Политическата власт не може да твори историята с помощта на актове и декрети. Не може да дава оценка на историята, макар че в своята гордост нито една власт няма да признае и приеме тази истина. Една от най-ярките прояви на вашето човешко възгордяване е така наречената историография, която се опитва да съди и да издава присъди. За вас, хората, това е нещо типично и произлиза от факта, че природата ви е надарила с ефимерния, мравчен, пеперуден, смешен живот на еднодневка, която дори не може да доживее до сто години. И вие, със своето насекомоподобно съществувание, се опитвате да прекроявате целия свят. Включително и историята — един непрекъснат и безкраен процес. Историята не може да се разкъса на парчета — оттук дотук, от дата до дата. Историята не трябва да се определя с декрети, нито пък да се променя с разни кралски укази. Дори да сте спечелили войната.
— Не мисля да навлизам във философски размишления — рече пилигримът. — Както вече казах, аз съм обикновен човек, откровен и без дар слово. Само ще се осмеля да отбележа следното: първо, краткият като на насекомо живот защитава нас, хората, от декадентство, кара ни да ценим живота, да живеем интензивно и творчески, да използваме всяка минута от живота и да й се наслаждаваме. А когато се наложи, без съжаление да я отдадем в името на делото. Говоря и мисля като човек, но нали точно по същия начин са мислели и дълголетните елфи, когато са отишли да се бият и умират в редовете на Катериците. Ако не съм прав, нека ме поправят.
Пилигримът изчака известно време, но никой не го поправи.
— Второ — продължи той, — на мен ми се струва, че политическата власт, макар и неспособна да промени историята, може със своите действия да създава съвсем не лоша илюзия и привидност, че има такива способности. За това властта разполага със своите методи и инструменти.
— О, да — отвърна елфът, извръщайки глава. — Тук попаднахте право в целта, господин пилигрим. Властта има своите методи и инструменти. Такива, с които е невъзможно да се спори.
Галерата се блъсна в обраслия с водорасли и раковини кей. Спуснаха подвижните мостчета. Разнесоха се викове, проклятия, команди.
Чайки пищяха и грабваха отпадъците, които покриваха мръсната зелена вода в пристанището. На брега беше пълно с хора. Най-вече във военни униформи.
— Край на пътуването, господа елфи — каза нилфгардският командир на конвоя. — Пристигнахме в Дилинген. Излизайте! Очакват ви!