Наистина ги чакаха.
Нито един от елфите — и със сигурност не Фаоилтиарна, — нито за миг не повярва на обещанията за справедлив съд и амнистия. Катериците и офицерите от бригада „Врихед“ не таяха илюзии относно съдбата, която ги очаква от другата страна на Яруга. Повечето вече се бяха примирили с нея, приемаха я стоически, дори безразлично. Сигурно си мислеха, че вече нищо не може да ги изненада.
Но грешаха.
Измъкнаха ги от галерата, подрънкващи с окови, изкараха ги на кея, след това на крайбрежната улица, където стояха въоръжени войници. Виждаха се и цивилни. От онези, чиито очи се стрелкаха бързо, прескачаха от лице на лице, от фигура на фигура. „Селекционери“ — помисли си Фаоилтиарна. И не сбърка. Разбира се, не можеше да разчита на това, че ще пропуснат осакатеното му лице. Но и не разчиташе.
— Господин Исенгрим Фаоилтиарна? Железния вълк? Каква приятна изненада! Моля, излезте!
Войниците го измъкнаха от редицата оковани елфи.
— Va fail! — извика му Коинеах Да Рео, когото също разпознаха и изведоха други военни, носещи жаба с редански орли. — Sa’ved’se caerme dea!
— Ще се срещнете — изсъска цивилният, който отдели Фаоилтиарна, — но според мен ще се срещнете в ада. Него вече го чакат в Дракенборг. Я почакайте малко! Този господин тук дали случайно не е Риордаин? Вземете го!
Общо от колоната изведоха трима. Само трима. Фаоилтиарна разбра и изведнъж — той дори се изненада — го обзе страх.
— Va fail! — извика към приятелите си изведеният от колоната Ангус Бри Кри, дрънчейки с веригите си. — Va fail, fraeren!
Войникът го блъсна грубо.
Не ги отведоха далеч. Само до една барака близо до пристанището. До пристана, над който се извисяваше гората от мачти.
Цивилният даде знак с глава. Блъснаха Фаоилтиарна към един стълб с греда, на която хвърлиха въже. Към въжето започваха да привързват желязна кука. Сложиха Риордаин и Ангус да седнат на два стола, поставени на землистата площадка.
— Господин Риордаин, господин Бри Кри — произнесе хладно цивилният. — Вие сте включени в указа за амнистия. Съдът реши да прояви милосърдие. Но справедливостта трябва да възтържествува — добави той, без да изчака реакцията им. — И за това заплатиха семействата на онези, които вие убихте, господа. Присъдата е произнесена.
Риордаин и Ангус дори не успяха да гъкнат. Нанизаха на шиите им примки, стегнаха ги, събориха ги заедно със столовете и ги повлякоха по отъпканата земя. Когато с окованите си ръце те се опитаха да дръпнат впиващите се в гърлата им въжета, изпълнителите на присъдата опряха колене в гърдите им. Проблеснаха ножове, плисна кръв. Сега дори примките не можеха да заглушат виковете, писъците, от които косите настръхваха. Това продължи дълго. Както винаги.
— Във вашата присъда, господин Фаоилтиарна — каза цивилният, обръщайки бавно глава, — е включена една допълнителна клауза. Нещо особено…
Фаоилтиарна нямаше намерение да изчаква „особеното нещо“. Ключалката на оковите, над която елфът се мъчеше вече два дни и две нощи, падна от китката му като по магия. Силен удар с тежка цепеница повали двамата войници, които го пазеха. Фаоилтиарна скочи и ритна третия в лицето, цапардоса с веригата цивилния, скочи право към затворения с капаци прозорец на бараката и излетя през него заедно с рамката му, оставяйки по пироните кръв и парцалчета от дрехата си. Стовари се с трясък върху дъските на кея. Обърна се, претърколи се и цопна във водата между рибарските лодки и баркасите. Все още прикованата към дясната му ръка верига го теглеше към дъното. Фаоилтиарна се бореше. Бореше се с всички сили за живота си, за който доскоро смяташе, че няма никаква стойност.
— Дръжте го! — викаха изскочилите от бараката войници. — Дръжте го! Убийте го!
— Там! — крещяха други, които тичаха по кея. — Там, ето там се гмурна!
— По лодките!
— Стреляйте! — развика се цивилният, който се опитваше с две ръце да спре кръвта, шуртяща от очните му кухини. — Убийте го!
Бръмнаха тетива на арбалети. Чайките се вдигнаха с крясъци във въздуха. Мръснозелената вода между баркасите закипя от стрели.
— Слава! — Шествието продължаваше, тълпата от жители на Новиград вече хриптеше и показваше признаци на умора. — Да живеят!
— Ура!
— Слава на кралете! Слава!
Филипа Ейлхарт се огледа, увери се, че никой не ги слуша, и се наведе към Дийкстра:
— За какво искаше да поговорим?
Шпионинът също се огледа.
— За покушението над крал Визимир през юли миналата година.
— И какво за него?
— Полуелфът, който извърши убийството — гласът на Дийкстра се снижи още повече, — въобще не е бил луд, Фил. И не е действал сам.