— Ако ще се движим заедно — изведнъж се обади Бореас Мун, втренчил поглед в рубинените въгленчета на огъня, — то ще трябва да се простим с недоверието. Хайде да оставим всичко зад нас. Светът се промени. Пред нас е новият живот. Нещо приключва, нещо започва. Пред нас…
Гласът му секна. Закашля се. Не беше свикнал с такива речи, боеше се, че ще прозвучи смешно. Но случайните му спътници не се засмяха. Напротив, Бореас чувстваше бликащата от тях доброжелателност.
— Пред нас е хребетът Елскердег — завърши той много по-уверено, — а зад него са Зерикания и Хакланд. Чака ни дълъг и опасен път. Ако тръгнем заедно… Трябва да захвърлим недоверието. Аз съм Бореас Мун.
Пилигримът с шапката с широка периферия стана, изпъна се в целия си гигантски ръст и стисна протегнатата му ръка. Елфът също се изправи. Чудовищно обезобразеното му лице беше странно изкривено.
След като стиснаха ръката на следотърсача, пилигримът и елфът протегнаха един на друг десните си ръце.
— Светът се променя — каза пилигримът. — Нещо приключва… Аз съм Сиги Ройвен.
— Нещо започва. — Покритото с белези лице на елфа се изкриви в нещо, което по всички признаци наподобяваше усмивка. — Аз съм Улф Исенгрим.
Ръкостискането им беше кратко, силно и можеше да се каже дори развълнувано. За миг заприлича на ръкостискане преди битка, а не на жест на съгласие. Но само за миг.
Една догаряща в огъня цепеница пръсна искри, подкрепяйки събитието с радостни фойерверки.
— Да ме вземат дяволите — усмихна се широко Бореас Мун, — ако това не е началото на едно прекрасно приятелство.
Единадесета глава
… както и останалите Праведни, така и Св. Филипа била наклеветена, че действа във вреда на кралството, че подстрекава хората към безпорядъци и метеж, че готви преврат. Вилмериуш, еретик и сектант, самозван върховен жрец, наредил да хванат Святата и я хвърлил в ужасна тъмница, където я измъчвал със студ и зловоние, искайки от нея да си признае греховете и да издаде онези, които е подучвала. И показал Вилмериуш на Св. Филипа различни уреди за изтезания и я заплашил, а тя му се изплюла в лицето и го обвинила в содомия.
Тогава еретикът заповядал да съблекат дрехите й и да я бичуват безмилостно на голо, както и да забият клечки под ноктите й. И все я призовавал да се отрече от своята вяра и Богиня. Но тя само се засмяла и го посъветвала да се разкара.
Тогава той заповядал да преместят Святата в килията за изтезания и да забиват по цялото й тяло нагорещени игли и остри куки и да горят хълбоците й със свещи. Но въпреки тези жестокости Святата със смъртното си тяло показала безсмъртна издръжливост. И палачите се стъписали и отстъпили много уплашени, но Вилмериуш страшно ги нахокал и им заповядал да продължат да я измъчват и да влагат колкото могат повече сили. Тогава започнали да изтезават Св. Филипа с разтопено желязо, да вадят ставите й от гнездата им и да разкъсват гърдите й с клещи. И в такива мъки тя си отишла, без да признае нищо.
А еретикът Вилмериуш, както пишат и Светите Отци, бил застигнат от участта да изгние целият и да издъхне от това. И вонял като куче, така че се наложило да го изхвърлят в речните води, без да го погребват.
Затова Св. Филипа била дарена с вечна слава и мъченически венец от Майката Богиня, а ние — с поука и предупреждение. Амин.
Летяха шеметно, презглава, като обезумели. Носеха се през кипящи от пролетта дни. Конете препускаха в галоп, а хората, изправяйки прегърбените над земята вратове и шии, гледаха подире им, без да разбират дали това са живи хора, или призраци.
Пътуваха и през нощите, тъмни и влажни от топлия дъжд, а събудилите се в леглата си хора клатеха изумено глави, борейки се със задушаващата болка, набъбваща в гърлата и гърдите им. Скачаха, вслушваха се в хлопането на капаците на прозорците, в плача на разбудените деца, във виенето на кучетата. Прилепяха лица към прозорците, без да са сигурни какво са видели — ездачи или привидения.
Из Ебинг се заговори за трите демона.
Тримата конници се появиха неясно как, неясно откъде и неясно по какво чудо, като хванаха Куция неподготвен и не му позволиха да избяга. Нямаше смисъл и да вика за помощ. Сакатият беше на поне петстотин крачки от последните къщи. А дори и да беше по-близо, едва ли някой от жителите на Ревност щеше да откликне на виковете му. Беше времето на следобедната почивка, което в Ревност започваше от късната сутрин и продължаваше до рано вечерта. Аристотел Бобек с прякор Куция, местният просяк и философ, прекрасно знаеше, че по това време жителите на Ревност не реагират на нищо.