— Много добре, послушнице Нимуе. Бих ти дала отлична оценка… ако не беше онова „значи“ в началото на изложението ти. Изреченията не трябва да започват с думата „значи“. Седни. А сега за цинтрийския мир ще ни разкаже…
Удари звънецът, обявявайки междучасието. Но послушниците не скочиха да отбележат края на урока с викове и тропане по чиновете. Запазиха тишина и благовъзпитано спокойствие. Та нали вече не бяха деца, бяха в трети клас! На по четиринайсет години!
А това задължаваше.
— Е, тук няма какво да се добави. — Ръсти прецени състоянието на първия ранен, чиято кръв изтичаше върху доскоро девствено бялата операционна маса. — Бедрената кост е раздробена… Артерията не е разкъсана, иначе щяхте да ми донесете труп. Прилича на удар с брадва, като твърдото крило на седлото е изпълнило ролята на дърварски пън. Моля, погледнете…
Шани и Йола се наведоха. Ръсти потри ръце.
— Както вече казах, тук няма какво да се добави. Може само да се отнеме. На работа, Йола. Стегни бинта, силно. Шани — нож. Не този, а двуострия. За ампутации.
Раненият не сваляше очи от ръцете им, следеше действията им с погледа на изплашено, попаднало в капан животно.
— Малко магия, Марти, ако обичаш — кимна полуръстът, навеждайки се над пациента така, че да скрие всичко от погледа му. — Ще ампутирам, синко.
— Не-е-е! — зарева раненият, мятайки глава наляво и надясно, опитвайки се да се изтръгне от ръцете на Марти Содергрен. — Не иска-а-ам!
— Ако не го ампутирам, ще умреш.
— По-добре да умра… — Под влиянието на магията раненият беше започнал да говори по-бавно. — По-добре да умра… отколкото да остана сакат… Оставете ме да умра… Моля ви… Оставете ме да умра!
— Не мога. — Ръсти вдигна ножа и погледна към острието, към все още блестящата, неопетнена стомана. — Не мога да ти позволя да умреш. Така се случи, синко, че аз съм лекар.
Той решително заби острието и направи дълбок разрез. Раненият започна да вие. Диво, нечовешки.
Куриерът спря коня си толкова рязко, че изпод копитата му захвърчаха чимове. Двама адютанти се вкопчиха в юздата, опитвайки се да удържат покрития с пяна жребец. Куриерът скочи на земята.
— От кого? — извика Ян Наталис. — Кой те праща?
— Господин Де Руйтер… — едва промълви куриерът. — Спряхме Черните… Но имаме огромни загуби… Господин Де Руйтер моли за помощ…
— Няма помощ — след кратко мълчание отвърна конетабълът. — Трябва да издържите. Длъжни сте!
— А тук — посочи Ръсти с вид на колекционер, който показва своята колекция, — погледнете, прекрасен пример за рана в корема… Някой много ни е улеснил, като е направил любителска лапаротомия9 на този нещастник. Добре, че са го носили внимателно и не са разсипали по пътя важни органи… Тоест предполагам, че не са разсипали. Ти как смяташ, Шани? Защо изведнъж направи такава физиономия, момиче? Досега си познавала мъжете само отвън?
— Червата са повредени, господин Ръсти.
— Диагнозата ти е толкова точна, колкото и очевидна! Тук дори не е нужен оглед, достатъчно е само да се помирише. Йола, кърпа. Марти, все още тече силно; ако обичаш, отдели още малко от безценната си магия. Шани, притискане. Постави съдова клема, нали виждаш, че тече като река. Йола, нож.
— Кой надделява? — попита неочаквано раненият съвсем нормално, макар и леко нечленоразделно, и опули очи. — Кажете… кой… побеждава?
— Синко — Ръсти се наведе над отворената, кървава и пулсираща коремна ципа, — повярвай ми, ако бях на твое място, това щеше да е последното нещо, за което да се тревожа!
… и тогава на лявото крило и в центъра се разрази жестока и кървава битка, но колкото и големи да бяха яростта и натискът на нилфгардците, редовете им се разбиха в кралските войски, както вълна се разбива в скалите, защото тук бяха струпани подбрани войници, бойните роти на мариборската, визимската и третогорската бронирана пехота, както и ландскнехти, професионални наемници, които конницата не може да уплаши.
И се сблъскаха двете армии така, както морето се хвърля срещу твърдата скала, и се разрази бой, в който трудно можеше да се разбере кой взема връх, защото макар че морските вълни непрестанно се нахвърляха върху скалата и не утихваха, а отстъпваха само за да ударят отново, скалата си стоеше непоклатима и все си се виждаше сред бурните вълни.