Тя остана при гроба дълго, много дълго, навела глава и мърдайки беззвучно устни.
Когато се изправи, се олюля. Куция машинално я подкрепи. Тя потрепна, изтръгна лакътя си, през сълзи го погледна зловещо. Но не каза нито дума. Даже му благодари с кимване, когато той задържа стремето й, за да се качи тя на коня.
— Да, светла госпожице Фалка — осмели се той. — Странни са пътищата на съдбата. Вие тогава бяхте в ужасно положение, почти никой от нас, в Ревност, не очакваше, че ще се измъкнете жива… А вижте сега, вие сте жива и здрава, а Гулю и Никлар са на оня свят… Няма на кого дори да благодарите, а? За гроба…
— Не се казвам Фалка — изрече тя рязко. — Казвам се Цири. Що се отнася до благодарността…
— Смятайте, че сте я получили — подхвърли студено чернокосата, и в гласа й имаше нещо, което накара Куция да потрепери. — За този гроб — продължи бавно тя, — за вашата човечност, почтеност и порядъчност, цялото ви село е удостоено със снизхождение, милост, благодарност и награда. Дори не можете да си представите колко голяма.
Скоро след полунощ на девети април първите жители на Клармон се събудиха от трепкаща светлина, червен блясък, нахлуващ през прозорците им. Останалите наскачаха от леглата заради последвалите викове, рев и тревожен звън на камбаната.
Пламтеше само една сграда — голямото дървено здание на бившия храм, някога посветен на божество, чието име вече никой не помнеше освен стариците на преклонна възраст. Храмът, сега превърнат в амфитеатър, където от време на време даваха циркови представления, провеждаха боеве и други развлекателни мероприятия, способни да извадят градчето Клармон от скуката, меланхолията и сънното затъпяване.
Именно този амфитеатър сега беше обхванат от море бушуващи пламъци и се разтърсваше от експлозии. От всичките му прозорци изскачаха дълги по няколко сажена огнени езици.
— Гасете! — крещеше собственикът на амфитеатъра, търговецът Хувенагел, тичайки и размахвайки ръце, при което огромният му корем се тресеше. Беше с нощната си шапчица и тежък халат от съшити парчета, наметнат направо върху нощницата му. Босите му крака газеха тора и мръсотията по уличката.
— Гасе-е-ете! Хора-а-а! Вода-а-а!
— Това е божие наказание — заяви авторитетно една от стариците. — Заради зулумите, които се вършеха тук…
— Да, да, госпожо. Несъмнено заради това!
От пламтящия театър полъхваше горещина, от смърдящите на конска урина локви се вдигаше пара, сипеха се искри. Неясно откъде се появи вятър.
— Гасе-е-ете! — виеше диво Хувенагел, виждайки, че огънят напредва към пивоварната и хамбарите със зърно. — Хора-а-а! Хващайте ведрата-а-а!
Не липсваха доброволци. Нещо повече — Клармон дори имаше своя собствена пожарна, съоръжена и издържаща се от парите на Хувенагел. Гасяха с жар и ентусиазъм. Напразно.
— Няма да успеем… — мърмореше комендантът на пожарникарите, търкайки покритото си с мехури лице. — Това не е обикновен огън… Дяволски огън е!
— Черна магия… — каза друг пожарникар, кашляйки от дима.
От амфитеатъра се разнесе страхотен трясък на чупещи се мертеци и греди. Затрещя, забумтя, към небето изригна фонтан от огън и искри, покривът се строши и пропадна във вътрешността на сградата, върху арената. Сградата се наклони, сякаш правейки реверанс на публиката, която за последен път се радваше на наистина ефектен огнен бенефис.
После стените рухнаха.
С усилията си пожарникарите и спасителите успяха да запазят само половината от зърнохранилището и около една четвърт от пивоварната.
Настъпи вонящ изгрев.
Хувенагел седеше сред мръсотията и пепелта, в опушения си халат. Седеше и жалостиво плачеше, хлипаше като дете.
Неговият театър, както и пивоварната и хамбарът, разбира се, бяха застраховани. Проблемът беше там, че застрахователната компания също беше собственост на Хувенагел. Нищо, дори някаква данъчна измама, не беше в състояние дори и в най-малка степен да му възстанови загубите.
— Сега накъде? — попита Гералт, гледайки стълба от дим на фона на розовото зарево в небето. — Кого още искаш да навестиш, Цири?
Тя го погледна и той веднага съжали за въпроса си. Изведнъж му се прииска да я прегърне, да я държи в обятията си, да я притиска, да я гали по косата. Да я защитава. Никога вече да не допусне тя да остане сама. За да не й се случи нещо лошо, за да може никога вече да не й се прииска да отмъщава на някого.
Йенефер мълчеше. Напоследък Йенефер бе много мълчалива.
— Сега — отвърна много спокойно Цири — ще отидем в едно селище на име Говорог. Това название идва от защитаващия селото сламен еднорог — смешна, семпла кукла. Искам за спомен за онова, което се случи там, жителите да получат… Е, ако не по-ценен, то поне по-изящен тотем. Там ще разчитам на помощта ти, Йенефер, защото без магия…