— Как си заработил толкова много?
— С убийства, Цири. Да вървим, нямаме време.
Във филиала на банката „Чианфанели“ Гералт поиска да направи превод и да открие акредитив, след което получи чекова книжка и малко пари в брой. Написа писма, които трябваше да бъдат изпратени за Яруга с куриерска експресна поща. Учтиво отказа предложения му от услужливия и гостоприемен банкер обяд.
Цири го чакаше на улицата, наглеждайки конете. Улицата, допреди малко пуста, вече беше пълна с народ.
— Изглежда, сме попаднали на някакъв празник. — Цири посочи тълпата, носеща се към площада с пазара. — Може би панаир…
Гералт хвърли бърз поглед.
— Това не е панаир.
— Ох… — Тя също погледна, вдигайки се на стремената. — Нима отново…
— Екзекуция — каза той. — Най-популярното от следвоенните развлечения. Какви видяхме досега, Цири?
— Дезертьорство, предателство, страх пред лицето на врага — бързо изброи тя. — И икономически престъпления.
— Доставка на плесенясали сухари за армията — кимна вещерът. — Ох, тежка е участта на предприемчивите търговци във военно време.
— Тук няма да екзекутират търговец. — Цири дръпна юздата на Келпи, вече потопила се в тълпата като във вълнуващо се житно поле. — Виж само, подиумът е покрит със сукно, а палачът е с нова и чиста шапка. Мисля, че ще екзекутират някой важен, поне барон. Значи сигурно ще е заради страх пред лицето на врага.
— В Тусент не е имало армия поради липса на врагове — поклати глава Гералт. — Не, Цири, мисля, че е отново икономика. Екзекутират някого заради мошеничество в търговията с прочутото им вино, основният местен отрасъл. Да вървим, Цири. Няма да гледаме.
— Да вървим. Но как?
Наистина, не беше възможно да се придвижат по-нататък. Докато се усетят, вече бяха потънали в събралата се на площада тълпа, не можеха и да си мечтаят да се промъкнат до другата страна на площада. Гералт изруга грозно и се огледа. Уви, връщането също беше невъзможно, стичащата се на площада човешка вълна напълно беше запушила уличката зад тях. Няколко мига тълпата ги носеше като река, но когато хората се натъкнаха на заобиколилата ешафода плътна стена от кнехти с алебарди, движението спря.
— Идват! — извика някой, а тълпата зашумя, развълнува се и поде вика. — Идват!
Тропането на копитата и скърцането на каруците потънаха в обзетата от глъчка тълпа. После те съвсем неочаквано видяха два коня, теглещи иззад ъгъла фургон с решетки, в който, с усилие запазвайки равновесие, стоеше…
— Лютичето… — възкликна Цири.
Гералт изведнъж се почувства зле. Много зле.
— Това е Лютичето — повтори с чужд глас Цири. — Да, това е той.
„Каква несправедливост — помисли си вещерът. — Каква огромна и проклета несправедливост. Това не може да бъде. Не бива да е така. Знам, че беше глупаво и наивно да си мисля, че някога нещо е зависело от мен, че някак съм повлиял на съдбата на този свят, че този свят ми е задължен за нещо. Знам, че това беше наивно мнение, даже арогантно… Но аз си давам сметка за заблудата си! Няма нужда да бъда убеждаван! Няма нужда това да ми се доказва! Особено пък по такъв начин…
Това е несправедливо!“
— Това не може да е Лютичето — каза той глухо, вторачен в гривата на Плотка.
— Това е Лютичето — повтори Цири. — Гералт, трябва да направим нещо.
— Какво? — попита той с горчивина. — Кажи ми, какво?
Кнехтите свалиха Лютичето от фургона, като се държаха с него учудващо почтително, без грубости, даже с уважение — максималното, което можеха да си позволят. Преди стъпалата, водещи към ешафода, му развързаха ръцете. Поетът безцеремонно се почеса по задника и без чужда помощ тръгна нагоре по стъпалата.
Изведнъж едно от стъпалата изтрещя и парапетът, изработен от покрит с кора железен лост, се огъна. Лютичето с усилие запази равновесие.
— Проклятие! — възкликна той. — Това трябва да се поправи! Ще видите, че някога някой ще се пребие на тази стълба. И ще стане нещастие!
Върху подиума Лютичето беше поет от двама помощници на палача с кожени салтамарки без ръкави. Палачът, широк в раменете като кулата на замък, гледаше към осъдения през отвор в качулката. До него стоеше някакъв тип с богата, макар и траурно черна дреха. Изражението му също беше траурно.
— Уважаеми господа и граждани на Боклер и околността! — провъзгласи той гръмко и печално, вторачил се в разгърнатия пергамент пред себе си. — Уведомявам ви, че Юлиан Алфред Панкрац, виконт Дьо Летенхов, познат и като Лютичето…
— Какво е Панкрац? — попита шепнешком Цири.
— … е признат от висшия съд на княжеството за виновен във всички приписвани му престъпления, злодеяния и прегрешения, а именно: оскърбление на върховната власт, държавна измяна, а освен това поругаване на достойнството на дворянското съсловие чрез нарушаване на клетва, писане на пасквили, клеветене, а също така неуместно разпуснато поведение, тоест разврат. Така че Трибуналът реши виконт Юлиан et cetera да бъде наказан, primo, с отнемане на герба чрез нанасяне върху щита на черна боя. Secundo, конфискуване на имуществото, земите, стоките, нивите, горите, замъците…