— Замъците — простена Гералт. — Какви замъци?
Лютичето леко се засмя. По изражението му си личеше, че решението на Трибунала за конфискуване на собствеността му много го забавлява.
— Tertio, главното наказание. Предвиденото за подобни престъпления наказание е влачене с коне, разпъване на колело и разкъсване на четири, но управляващата ни Ана Хенриета, Нейна светлост принцесата на Тусент и владетелката на Боклер, милостиво замени тези наказания с отсичане на главата с брадва. Да живее правосъдието!
Тълпата отговори с няколко нестройни викове. Застаналите в първите редове жени започнаха да се вайкат лицемерно и да хлипат престорено. Взеха децата си в ръце или на раменете си, за да не пропуснат нищо от представлението. Помощниците на палача изкараха насред ешафода един пън и го покриха с кърпа. Настана кратка суматоха, защото се оказа, че някой е откраднал върбовата кошница за главата, но бързо намериха друга.
Под ешафода четирима дрипльовци разтвориха носни кърпички, за да уловят с тях капки от кръвта. Имаше голямо търсене на подобни сувенири, добре се заработваше от тях.
— Гералт! — Цири не вдигаше наведената си глава. — Трябва да направим нещо…
Той не отговори.
— Искам да се обърна към хората — заяви гордо Лютичето.
— Само по-кратко, виконте.
Поетът застана на края на подиума, вдигна ръце.
— Хей, хора? — извика той. — Какво ново? Как сте?
— Живеем криво-ляво — обади се след дълга тишина някой от задните редове.
— Чудесно — кимна поетът. — Много се радвам. Е, сега вече можем да започваме.
— Господин палач — каза с високопарна тържественост траурният тип, — пристъпи към изпълнение на задълженията си!
Палачът се приближи, в съответствие със стария обичай се спусна на колене пред осъдения, наведе покритата си с качулка глава.
— Прости ми, добри човече — помоли той с гробовен глас.
— Аз? — учуди се Лютичето. — На теб?
— Аха.
— Никога.
— Ъ?
— За нищо на света. Защо да го правя? Видяхте ли го палячото? След минути ще ми отсече главата, а аз трябва да му прощавам? Ти подиграваш ли ми се? В такъв момент?
— Но как така, господине? — притесни се палачът. — Нали такъв е законът… И обичаят… Осъденият на смърт трябва да прости на палача… Добри господине! Опрости ми греха…
— Не.
— Не?
— Не.
— Няма да го обезглавявам — отвърна навъсено палачът, изправяйки се. — Нека да ми прости, иначе няма да направя нищо.
— Господин виконт. — Тъжният чиновник хвана Лютичето за лакътя. — Не усложнявайте ситуацията. Хората са се събрали и чакат… Опростете му греха…
— Няма да го опростя и точка по въпроса!
— Господин палач. — Траурният тип се приближи до палача. — Отсечете му главата без опрощаване, а? Ще ви възнаградя…
Палачът безмълвно протегна огромната си като тиган длан. Траурният въздъхна, бръкна в кесията си и насипа в ръката му монети. Палачът известно време ги гледа, после стисна юмрука си. Очите в процепите на качулката проблеснаха зловещо.
— Добре — каза той, докато прибираше парите в джоба си и се обръщаше към поета. — На колене, упорити господине! Сложете си главата на пъна, злобен господине. Аз също мога да съм злобен, ако поискам. Ще ви отсека главата на два пъти. А ако не успея — и на три.
— Прощавам! — извика Лютичето.
— Благодаря.
— Е, щом прости — обади се навъсено траурният чиновник, — върнете ми парите.
Палачът се извърна и вдигна брадвата.
— Отдръпнете се, благородни господине — изрече приглушено и зловещо той. — Не се мотайте под оръжието. Нали знаете, че където падат глави, там летят и уши.
Чиновникът бързо отстъпи, като едва не падна от ешафода.
— Така добре ли е? — Лютичето падна на колене и сложи глава върху ешафода. — А, господине?
— Какво?
— Пошегувахте се, нали? Ще я отсечете наведнъж? С един замах? Нали?
Очите на палача проблеснаха.
— Изненада — промърмори той зловещо.
Тълпата изведнъж се развълнува, отстъпвайки път на навлизащ в площада ездач върху покрит с пяна кон.
— Стой! — извика ездачът, размахвайки огромен пергамент, украсен с червени печати. — Спрете екзекуцията! Нося заповед за помилване на осъдения!