— Отново? — промърмори палачът, спускайки вече вдигнатата брадва. — Отново помилване! Това вече става скучно!
— Помилване! Помилване! — закрещя тълпата. Жените на първи ред започнаха да се вайкат още по-гръмогласно. Мнозина, в по-голямата си част малолетни, започнаха да подсвиркват и да викат недоволно.
— Успокойте се, уважаеми господа и граждани! — извика траурният, разтваряйки пергамента. — Ето я волята на Нейна милост Ана Хенриета! В своята безкрайна доброта и в чест на сключения мир, който, както се съобщава, е бил подписан в град Цинтра, Нейна милост прощава престъпленията на виконт Юлиан Алфред Панкрац дьо Летенхов, известен и като Лютичето, и отменя екзекуцията му…
— Милата Невестулчица — каза Лютичето, широко усмихнат.
— … като същевременно заповядва на гореспоменатия виконт Юлиан Панкрац et cetera да напусне незабавно столицата и пределите на княжество Тусент и никога повече да не се връща тук, тъй като той е в немилост пред Нейна милост и тя повече не може да го гледа. Свободен сте, виконте.
— А имуществото ми? — извика Лютичето. — А? Стоките ми, полетата, горите и замъците можете да ги задържите, но ми дайте, по дяволите, лютнята, коня Пегас, сто и четирийсет талера и осемдесет халера, наметалото от енотова кожа, пръстена…
— Млъквай! — извика Гералт, разблъсквайки с коня си неохотно отстъпващата тълпа. — Млъквай, слез и ела тук, бърборко! Цири, да му прокараме път! Лютиче! Чуваш ли какво ти казвам?
— Гералт? Ти ли си?
— Не питай, а слизай по-бързо! Към мен! Скачай на коня!
Те се промъкнаха през стълпотворението и се понесоха в галоп по една тясна уличка. Цири отпред, а зад нея — Гералт и Лютичето върху Плотка.
— За какво е това бързане? — обади се Лютичето иззад гърба на Гералт. — Никой не ни заплашва. Никой не ни преследва.
— Засега. Твоята принцеса обича да си променя мнението и внезапно да отменя предишните си решения. Признай си, знаеше ли за помилването?
— Не знаех — промърмори Лютичето. — Но, признавам си, разчитах на него. Невестулчицата е любвеобилна и с добро сърце.
— Престани с тази твоя Невестулчица, по дяволите! Току-що се отърва по чудо от обвинение в обида на върховната власт, а сега искаш да попаднеш в алинеята рецидив?
Трубадурът млъкна. Цири спря Келпи и ги изчака. Когато се изравниха, тя погледна Лютичето и избърса сълзите си.
— Ех, ти… — каза тя. — Панкрац…
— На път — подкани я вещерът. — Да напуснем този град и пределите на княжеството. Докато още можем.
Почти на самата граница на Тусент, на мястото, откъдето вече се виждаше планината Горгона, ги настигна княжески куриер. Той мъкнеше подир себе си оседлания Пегас и носеше лютнята, наметалото и пръстена на Лютичето. Пратеникът пропусна покрай ушите си въпроса за сто и четирийсетте талера и осемдесетте халера, и изслуша, без да трепне, молбата на барда да предаде целувки на принцесата.
Тримата поеха нагоре по течението на Сансретур. Заобиколиха Белхавен.
Спряха се да нощуват в долината на Неви. На място, което помнеха и вещерът, и бардът.
Лютичето издържа дълго време, без да задава въпроси.
Но в края на краищата се наложи да му разкажат всичко.
И да се присъединят към мълчанието му. Към отвратителната, гнояща като язва тишина, настъпила след разказа.
По пладне на следващия ден бяха на Склоновете, при Ридбурн. Наоколо цареше ред и спокойствие. Хората бяха доверчиви и работещи. Чувстваха се в безопасност.
Навсякъде имаше натежали от трупове бесилки.
Заобиколиха града и се насочиха към Дол Ангра.
— Лютиче! — Гералт едва сега забеляза това, което трябваше да е забелязал отдавна. — А къде е безценният ти тубус? Твоят половин век поезия? Куриерът не го донесе. Останал е в Тусент!
— Остана — съгласи се равнодушно бардът. — В гардероба на Невестулчицата, под куп рокли, гащички и корсети. И нека си остане там за вечни времена.
— Обясни.
— Какво има да обяснявам? В Тусент имах достатъчно време да прочета всичко, което съм написал.
— И какво?
— Ще го напиша още веднъж. Отново.
— Разбирам — кимна Гералт. — Накратко казано, оказал си се същият калпав писател, какъвто и фаворит. Или казано направо, до каквото се докоснеш, го омазваш. Но ако все още имаш възможност да оправиш твоя „Половин век“, то при принцеса Анариета вече нямаш никакви шансове. Пфу, любовник, позорно изгонен. Няма какво да правиш физиономии! Не ти е писано да бъдеш принц на Тусент, Лютиче.
— Ще видим.
— Не разчитай на мен. Нямам намерение да ставам свидетел на това.
— Никой не те и моли. Но ще ти кажа, че Невестулчицата има добро сърце и прощава всичко. Наистина, побесня, когато ме хвана с младата баронеса Никве…