Но сега вече трябва да се е поуспокоила! Разбрала е, че мъжът не е създаден за моногамия. Простила ми е и сигурно ме чака…
— Ти си безнадеждно глупав — отбеляза Гералт, а Цири с енергично кимане потвърди, че мисли същото.
— Няма да споря с вас — нацупи се Лютичето. — Още повече, че това са интимни неща. Повтарям още веднъж: Невестулчицата ще ми прости. Ще напиша подходяща за случая балада или сонет, ще й я изпратя, а тя…
— Спести ни го, Лютиче.
— Да, наистина, какво има да говоря с вас. Хайде, да вървим. Дий, Пегас! Дий, белоног змей!
Продължиха по пътя си.
Беше май.
— Заради теб — изрече с упрек вещерът, — заради теб, прогонен любовнико, ми се наложи да бягам от Тусент като някакъв престъпник или изгнаник. Дори не успях да се видя с…
— С Фрингила Виго? Не би и могъл да се видиш. Скоро след тръгването ви, още през януари, тя отпътува в неизвестна посока. Просто изчезна.
— Нямах предвид нея — изкашля се Гералт, виждайки как Цири с интерес е наострила уши. — Исках да се видя с Рейнар. Да го запозная с Цири…
Лютичето заби поглед в гривата на Пегас.
— Рейнар дьо Боа-Фресне — измънка той — някъде в края на февруари загина в сблъсък с партизани в прохода Сервантес, в района на заставата Ведета. Анариета го награди посмъртно с орден…
— Млъкни, Лютиче.
Лютичето млъкна, удивително послушен.
Месец май продължаваше да тече и времето се затопляше. От ливадите изчезнаха яркожълтите млечници, заменени от пухкавите бели глухарчета.
Беше зелено и много топло. Освен през моментите на краткотрайни бури, въздухът беше плътен, горещ и лепкав като мед.
На двайсет и шести май се прехвърлиха през Яруга по нов, бял и миришещ на смола мост. Останките от стария мост, почернели и овъглени греди, се виждаха във водата и по брега.
Цири ставаше неспокойна.
Гералт знаеше. Знаеше намеренията й, знаеше за плановете, знаеше за договорката й с Йенефер. Беше готов. И все пак мисълта за радялата го бодна болезнено. Сякаш там, в гърдите, зад ребрата, дремеше и изведнъж се пробуди малък противен скорпион.
На отбивката на пътя, водещ към село Копривница, зад руините на стара, изгоряла кръчма, стоеше — сигурно поне от сто години — разклонен дъб, който сега, през пролетта, беше обсипан с мънички паяжини от цветчета. Населението на цялата околност, дори и от далечната Спала, бяха свикнали да използват огромните и достатъчно ниско разположени клони на дъба, за да окачват на тях дъски и табелки, съдържащи различна информация. По тази причина дъбът, използван за свързване между хората, се наричаше Дървото на Познанието за Доброто и Злото.
— Цири, започни от тази страна — нареди Гералт, слизайки от коня. — Лютиче, ти виж от другата.
Закачените на клоните дъсчици се люлееха, сблъсквайки се помежду си с кънтене.
Повечето от съобщенията бяха относно обичайните след война издирвания на изчезнали роднини. Имаше много обръщения от типа: „ВЪРНИ СЕ, ВСИЧКО ЩЕ ТИ ПРОСТЯ“, доста обяви за еротичен масаж и подобни услуги в близките селца и градове, много реклами и търговски оферти. Имаше любовна кореспонденция, доноси и анонимни бележки. Имаше дори дъски, съдържащи философските възгледи на авторите им — главно идиотско-безсмислени или крайно неприлични.
— Ха! — възкликна Лютичето. — Замъкът Растбург спешно се нуждае от вещер. Високо заплащане, нощуване в луксозно жилище, изключително вкусна храна. Ще се възползваш ли, Гералт?
— В никакъв случай.
Съобщението, което търсеха, беше намерено от Цири.
И тогава тя каза на вещера онова, което той отдавна очакваше.
— Отивам до Венгерберг, Гералт — повтори тя. — Не се мръщи. Знаеш, че съм длъжна. Тя ме чака там.
— Знам.
— Ти ще отидеш в Ривия, на онази среща, която все пазиш в тайна.
— Като изненада — поправи я той. — Не в тайна, а като изненада.
— Добре, като изненада. А аз ще направя във Венгерберг каквото трябва, ще взема Йенефер и след шест дни ще бъдем в Ривия. И няма да се сбогуваме, не се разделяме навеки. Довиждане!
— Довиждане, Цири.
— В Ривия, след шест дни — повтори тя, подкарвайки Келпи.
Веднага премина в галоп. Скри се от погледа на Гералт много бързо, а той почувства как някаква страшна студена, ноктеста лапа стиска стомаха му.
— Шест дни — повтори замислено Лютичето. — Оттук до Венгерберг и обратно до Ривия… Общо почти двеста и петдесет мили. Това е невъзможно, Гералт. Разбира се, с тази нейна омагьосана кобила, на която може да се движи със скоростта на куриер, три пъти по-бързо от нас, теоретично — само теоретично! — може да се измине такова разстояние за шест дни. Но дори и тази дяволска кобила трябва да си почива. А и за тайнствената работа, която Цири смята да свърши, също ще отиде известно време. Така че е неизпълнимо…