Колоната от преселници се придвижваше.
Чуха се високи, отчаяни, изпълнени с болка викове на жена.
— Гералт! Не! — простена Лютичето. — Не прави нищо, умолявам те… Не се намесвай…
Вещерът обърна лицето си към него и Лютичето не можа да познае това лице.
— Да се намесвам? — повтори Гералт. — За да спасявам кого? Да си рискувам главата заради някакви благородни принципи или идеи? О, не, Лютиче. Вече не.
В една от нощите, неспокойна, постоянно осветявана от мълнии, вещерът отново се събуди от сън. Но този път също не беше сигурен дали не е попаднал от един сън в друг.
Отново над последните тлеещи въглени в огнището се издигаше блещукаща светлина, плашеща конете, отново в тази светлина се виждаше картината на замък, черни колони, маса, насядали около нея жени.
Както и две жени, застанали до масата. Черно-бяла и черно-сива.
Йенефер и Цири.
Вещерът застена в съня си.
Йенефер беше права, когато я убеди да не облича мъжки дрехи. Ако беше облечена като момче, Цири щеше да се чувства глупаво тук, в тази зала, сред тези елегантни и бляскави от бижута жени. Беше доволна, че й позволиха да се облече с бяло и черно, ласкаеха я одобрителните погледи, които хвърляха тези изискани жени на разрязаните и надиплени ръкави, на високата талия, на кадифето, украсено с малка диамантена роза.
— Приближете се.
Цири леко потрепна. И не само от звука на този глас. Йенефер се оказа права и когато я съветваше да не бъде с деколте. Но Цири се заинати и сега й се струваше, че течението се разхожда по гърдите й, а целият й бюст почти до пъпа е покрит с гъша кожа.
— Приближете се още — повтори тъмнокосата и тъмноока жена, която Цири познаваше — помнеше я от остров Танед. И макар че Йенефер й беше казала кого ще заварят в Монтекалво, беше й описала всички и беше съобщила имената им, от първия момент Цири започна да нарича мислено тази жена „госпожа Совата.“
— Добре дошли в Ложата Монтекалво, госпожице Цири.
Цири се наведе така, както я беше посъветвала Йенефер, учтиво, но повече по мъжки, без девически реверанси, без да навежда скромно и по детски плахо поглед. Отговори с усмивка на искрената и мила усмивка на Трис Мериголд, с малко по-нисък поклон на главата — на приятелския поглед на Маргарита Льоантил. Издържа останалите осем погледа, макар те да приличаха повече на проникващи в дълбините на съзнанието свредели. Пробождащи с остротата на копия.
— Моля, седнете — покани ги с царствен жест госпожа Совата. — Не, не ти, Йенефер. Само тя. Ти, Йенефер, не си поканена в Ложата като гост, а само като обвиняема, повикана за осъждане и наказание. Докато Ложата не се произнесе по съдбата ти, ще стоиш права.
За Цири протоколът мигновено приключи.
— В такъв случай и аз ще стоя права — каза тя, съвсем не тихо. — Аз също не се смятам тук за някакъв гост. Аз също съм повикана тук, за да бъде обявено каква ще е съдбата ми. Каквото е за нея, същото е и за мен. Не можем да бъдем разделени. С цялото ми уважение.
Маргарита Льоантил се усмихна, гледайки я в очите. Скромната, елегантна, чипоноса Асире вар Анахид, която можеше да е само нилфгардка, поклати глава, леко почуквайки с пръсти по ръба на масата.
— Филипа — обади се една жена, около чиято шия беше навита боа от лисича кожа, — струва ми се, че не бива да сме толкова принципни. Във всеки случай, не и сега, в този момент. Това е кръглата маса на Ложата. На нея всички седим като равни. Мисля, можем да се съгласим, че…
Тя не довърши, прекарвайки поглед през останалите магьоснички. Те кимаха поред, изразявайки съгласие: Маргарита, Асире, Трис, Сабрина Глевисиг, Кейра Мец, двете прекрасни елфки. Само втората нилфгардка, чернокосата Фрингила Виго, седеше неподвижно, много бледа, без да откъсва поглед от Йенефер.
— Така да бъде — махна с окичената си с пръстени ръка Филипа Ейлхарт. — Седнете и двете. Макар че аз възразявам. Но единството на Ложата е над всичко. Интересите на Ложата са над всичко. Ложата е всичко, останалото е нищо. Надявам се, че разбираш това, Цири.
— Прекрасно го разбирам. — Цири нямаше никакво намерение да свежда поглед. — Още повече, че именно аз съм въпросното нищо.
Францеска Финдабаир, изумително красивата елфка, се разсмя звънко.
— Поздравявам те, Йенефер — изрече тя с хипнотизиращо мелодичен глас. — Разпознавам школата.
— Не е трудно да се разпознае. — Йенефер обходи лицата им с огнен поглед. — Защото това е школата на Тисая де Врие.
— Тисая де Врие е мъртва — обади се спокойно госпожа Совата. — Няма я на тази маса. Тисая де Врие умря, траурът по нея свърши. Превръщайки се едновременно в граница и повратна точка. Защото дойде ново време, дойде нова епоха, предстоят големи промени. А на теб, Цири, която някога беше Цирила от Цинтра, съдбата ти е отредила важна роля в тези промени. Вероятно вече знаеш каква.