По съвсем различен начин се развиваха събитията на дясното крило на кралските войски.
Също както опитен ястреб, който знае къде да се спусне и да нанесе смъртоносен удар с клюна си, така и фелдмаршал Мено Коехорн знаеше къде да удари. Събра в юмрук бронираните си дивизии, копиеносците от „Дейтвен“ и бронираната пехота от „Ард Феаин“ и нападна вражеските войски малко над Златното езеро, където се намираха ротите от Бруге. Бругенците се съпротивляваха геройски, но се оказаха по-слаби и по оръжие, и по дух. Не удържаха на нилфгардския напън. На помощ им се притекоха две бандери на Свободната рота под командването на стария кондотиер Адам Панграт и успяха да спрат Нилфгард, проливайки реки от кръв. Но така намиращите се на десния фланг джуджета от Свободния отряд се оказаха заплашени от обкръжаване и цялата кралска войска я застрашаваше разцепване.
Яре топна перото си в мастилницата. Някъде в градината се разкрещяха внучетата му и смехът им зазвъня като стъклени камбанки.
Но зоркият поглед на Ян Наталис веднага забеляза надигащата се опасност и той веднага осъзна какво става там. И без да се колебае, изпрати куриер при джуджетата със заповеди към полковник Елс…
При цялата си наивност на седемнайсетгодишен младеж, корнет10 Аубри разбираше, че трябва да стигне до джуджетата и да се върне на командния хълм за по-малко от десет минути. В никакъв случай не повече. Не и при положение, че язди Чиквита, изящната и бърза като вятър кобила.
Но още преди да се добере до Златното езеро, корнетът разбра, че първо, не е ясно кога ще успее да достигне дясното крило, и второ, не е ясно кога ще успее да се върне. И освен това разбра, че пъргавината на Чиквита ще му бъде от голяма полза.
На полето западно от Златното езеро кипеше бой. Черните се биеха с бругенската конница, която защитаваше бойните редици на пехотата. Внезапно, пред очите на корнета, от групата хора и коне към река Хотла като парченца цветно стъкло се втурнаха в безпорядък стотици фигурки със зелени, жълти и червени наметала. След тях като черна река се устремиха нилфгардците.
Аубри рязко спря кобилата и дръпна юздата й, готов да се обърне и да побегне, да се махне от пътя на бегълците и преследвачите им. Но чувството за дълг взе връх. Корнетът се прилепи към шията на коня и препусна в зашеметяващ галоп.
Около него се разнасяха викове и ревове, като в калейдоскоп се мяркаха фигурки, проблясваха мечове, чуваше се звън и грохот. Няколко притиснати до езерото бругенци се съпротивляваха отчаяно, забили в земята около себе си знамена с котвени кръстове. На полето Черните довършваха разпръснатата, лишена от подкрепа пехота.
Изведнъж черно наметало с изображение на сребърно слънце закри гледката му.
— Evgyr, nordling!
Аубри изкрещя, подплашената от вика му Чиквита направи еленов скок, спасявайки му живота, и той се озова отвъд обсега на нилфгардския меч. Над главата му засвистяха стрели, пред очите му отново се замяркаха разноцветни фигури.
„Къде съм? Къде са нашите? Къде е врагът?“
— Evgyr, morv, nordling!
Грохот, удари, цвилене на коне, вик.
— Спри се, хлапако! Не отивай там!
Женски глас. Жена върху вран жребец, облечена в доспехи, с развяващи се коси и лице, опръскано с кръв. До нея — войници с брони.
— Кой си ти? — Жената размаза кръвта по лицето си с ръката, в която държеше меча.
— Корнет Аубри… Адютант на конетабъл Наталис… Нося заповеди на полковниците Панграт и Елс…
— Няма да успееш да стигнеш там, където се бие Адю. Иди при джуджетата. Аз съм Джулия Абатемарко… Напред, по дяволите! Обкръжават ни! В галоп!
Той не успя да й възрази. А и нямаше никакъв смисъл.
След две-три минути главозамайващ галоп от прахоляка изникнаха пехотинците, строени в каре, прикриващи се зад дървени щитове като костенурка под черупката си, а копията им стърчаха като игли от игленик. Над карето се развяваше голямо златно знаме с кръстосани чукове, а до него стърчеше прът с конски опашки и човешки черепи.
Нилфгардците се нахвърляха върху карето като псета, опитващи се да ухапят размахващ бастуна си старец. Дивизията „Ард Феаин“ с огромните слънца на наметалата си не можеше да бъде сбъркана с никоя друга.
— Напред, Свободна рота! — извика жената и размаха меча си. — Да си заработим дукатите!
Конниците, а с тях и корнет Аубри, се нахвърлиха върху нилфгардците. Схватката продължи само няколко минути, но беше ужасяваща. След това пред тях се разтвори стената от щитове. Озоваха се насред карето, сред тълпа от джуджета с ризници, шлемове с мрежести качулки и островърхи забрала, сред реданската пехота, леката бругенска кавалерия и облечените в брони кондотиери.