— Аз все още съм член на Ложата — каза тя. — Никой не ме е лишил от членство. Никой не е приет на мое място. Формално имам право на глас. Мисля, че е ясно как ще гласувам. По такъв начин гласовете „за“ надделяват и въпросът е решен.
— Твоята наглост излиза от границите на добрия вкус, Йенефер — каза Сабрина, сплитайки пръстите си, окичени с ониксови пръстени.
— На твое място щях покорно да мълча — добави сериозно Шеала. — И да си мисля за предстоящото гласуване, предмет на което ще си самата ти.
— Аз подкрепих Цири — каза Францеска, — но теб, Йенефер, трябва да те призова да спазваш реда. Ти излезе от Ложата, като избяга и отказа да сътрудничиш. Нямаш никакви права. Имаш само задължения, дългове, които трябва да платиш, и присъда, която трябва да изслушаш. Ако не беше това, нямаше да те пуснат да прекрачиш прага на Монтекалво.
Йенефер удържа Цири, която явно беше готова да скочи и да се развика. Цири, без да се съпротивлява, се отпусна в креслото с подлакътници във вида на глави на сфинксове и се вторачи в госпожа Совата, Филипа Ейлхарт, която се надигаше от креслото си и се надвесваше над масата.
— Йенефер няма право на глас — заяви гръмко тя. — Това е ясно. Но аз имам. Изслушах всички присъстващи и най-накрая, струва ми се, мога да гласувам и аз?
— Какво искаш да кажеш? — смръщи вежди Сабрина.
Филипа Ейлхарт погледна през масата. Срещна очите на Цири и се потопи в тях.
Дъното на басейна е направено от разноцветна мозайка, плочките менят цвета си и изглеждат подвижни. Водата трепка, в нея си играят светлосенки. Под огромните като чинии листа на лилиите, сред зелените водорасли се мяркат каракуди и кефали. Във водата се отразяват огромните тъжни очи на девойка, дългите й коси докосват повърхността на водата, плават по нея.
Девойката, забравила за всичко, вкарва ръце между стъблата на лилиите, надвесила се над ръба на басейна с фонтана. Толкова й се иска да докосне някоя от златистите и червените рибки. Рибките се приближават до ръцете й, плуват наоколо, но не й позволяват да ги хване, неуловими като призраци, като самата вода. Дланите на тъмнооката девойка се свиват, без да са уловили нищо.
— Филипа!
Най-любимият глас. И все пак девойката не се откъсва веднага. Продължава да гледа водата, рибките, лилиите, отражението си.
— Филипа!
— Филипа! — Резкият глас на Шеала де Танкарвил я изтръгна от вглъбеността й. — Чакаме те.
От отворения прозорец повея хладен пролетен вятър. Филипа Ейлхарт потрепна. „Смъртта — помисли си тя. — Смъртта премина покрай мен.“
— Тази Ложа — изрече най-накрая тя уверено, гръмко и ясно — ще решава съдбата на света. Защото Ложата е като света, негово отражение. Тук в равновесие се оказаха здравият разум, невинаги означаващ студена подлост и пресметливост, и сантименталността, която невинаги е наивна. Отговорността и желязната, дори наложена със сила дисциплина, и отвращението от насилието, мекостта и доверчивостта. Деловитата студенина на всемогъществото… и сърцето.
Тя замълча за момент и продължи в настъпилата в колонната зала на замъка Монтекалво тишина:
— Аз, отдавайки последна своя глас, вземам под внимание още нещо. Което не се уравновесява с нищо и уравновесява всичко.
Следвайки погледа й, жените се обърнаха към стената, към мозайката, на която сглобената от малки разноцветни камъчета змия Уробос беше захапала със зъби собствената си опашка.
— Това е Предопределението — продължи магьосницата, впила в Цири тъмните си очи. — В което аз, Филипа Ейлхарт, от не толкова отдавна започнах да вярвам. Което аз, Филипа Ейлхарт, не толкова отдавна започнах да разбирам. Предопределението не е присъда на провидението, не са свитъци, написани от ръката на демиург, не е фатализъм. Предопределението е надежда. Изпълнена с надеждата, вярвайки, че това, което е съдено да се случи, ще се случи, давам гласа си. Давам го на Цири. Детето на Предопределението. Детето на Надеждата.
Тишината в потъналата в светлосенки колонна зала на замъка Монтекалво трая дълго. През прозореца долитаха крясъците на кръжащия над езерото орел-рибар.
— Госпожо Йенефер — прошепна Цири, — означава ли това…
— Да вървим, дъще — отговори тихо Йенефер. — Гералт ни чака, а пътят е дълъг.
Гералт се събуди и скочи. Крясъкът на нощна птица все още кънтеше в ушите му.
Дванайсета глава
После магьосницата и вещерът направиха шумна сватба. И аз бях там, пих вино и медовина. И живели щастливо, но много кратко. Той умрял леко, от сърдечен пристъп. Тя умряла скоро след него, но приказката не казва от какво. Говорят, че от мъка, но кой ли вярва на приказки?