Добраха се до Ривия на шестия ден след юнското новолуние.
Излязоха от горите на склона на хълм и веднага долу под тях блесна огледалната повърхност на езерото Лок Ескалот, което имаше формата на руната, дала наименованието му. В огледалото на водата се виждаха обраслите с бяла ела и лиственица хълмове Краг Рос, поставящи началото на масива Махакам. И червените покриви на кулите на разположения върху нос в езерото замък Ривия, зимна резиденция на кралете на Лирия. А в залива на южния край на езерото Лок Ескалот лежеше град Ривия с предградията му, чиито къщи изглеждаха като гъбки, поникнали по брега на езерото.
— Е, май пристигнахме — отбеляза Лютичето, засланяйки очите си с длан. — Ето, че кръгът се затвори — в Ривия сме. Колко странно се заплита съдбата… Не виждам на кулите на замъка синьо-бялото знаме, значи кралица Меве я няма в замъка. Всъщност не мисля, че тя все още си спомня за твоето дезертьорство…
— Повярвай ми, Лютиче — прекъсна го Гералт, насочвайки коня си надолу по склона, — безразлично ми е какво си спомня тя за мен.
Недалеч от града, близо до бариерата, имаше шарена палатка, приличаща на козунак. Пред палатката, върху един кол висеше бял щит с червена ивица. Под вдигнатото платнище на входа на палатата стоеше рицар с пълно снаряжение и бяла яка, украсена със същия герб като щита. Рицарят се вглеждаше внимателно и много подозрително в преминаващите покрай него жени с кърпи на главите, катранджии с мехове стока, пастири, амбулантни търговци и старци-просяци. Когато видя приближаващите се Гералт и Лютичето, очите му проблеснаха с надежда.
Гералт с леден тон разсея напразните очаквания на рицаря:
— Дамата на вашето сърце, която и да е тя, несъмнено е най-прекрасната и най-непорочната девица от Яруга до Буйна.
— Честна дума — промърмори рицарят. — Прав сте, господине.
Светлокоса девойка с кожена куртка, гъсто осеяна със сребърни копчета, повръщаше насред улицата всичко по-рано изядено и изпито, превита на две и държаща се за стремето на кобила с цвят на каша от елда. Двама приятели на девойката, издокарани по същия начин, с мечове на гърбовете и превръзки на челата, ругаеха нечленоразделно минаващите покрай тях хора. И двамата бяха повече от пияни, стояха несигурно на краката си, облягаха се в хълбоците на конете си и в гредата на сложения пред странноприемницата коневръз.
— Наистина ли трябва да влизаме там? — попита Лютичето. — В това заведение може да има още такива мили деца.
— Уговорихме се тук. Забрави ли? Това е странноприемницата „При петела и квачката“, за която се споменаваше в табелката на дъба.
Светлокосата девойка се преви отново и повърна спазматично и много обилно. Кобилата изпръхтя шумно и се дръпна, като събори стопанката си и я повлече през повръщаното.
— Какво зяпаш, мухльо? — изръмжа един от младежите. — На теб говоря, белокосия дядка.
— Гералт — прошепна Лютичето, слизайки от коня, — моля те, не прави глупости.
— Не се бой. Няма да правя глупости.
Привързаха конете за коневръза от другата страна на стъпалата. Младежите престанаха да им обръщат внимание и се заеха да ругаят преминаваща по улицата гражданка с дете.
Първото, което се набиваше на очи вътре в странноприемницата, беше обявата „ТЪРСЯ ГОТВАЧ“, Второто — голяма картина, нарисувана на сковано от дъски табло, изобразяваща брадато страшилище с окървавена брадва в ръка. Надписът гласеше: „ДЖУДЖЕТО — ПРЕЗРЯН ДРЕБЕН ПРЕДАТЕЛ“.
Лютичето се опасяваше не без основания. Практически единствените гости на странноприемницата — освен няколко доста пияни алкохолици и две дебели проститутки със синини под очите — бяха няколко облечени в кожени дрехи със сребърни копчета „деца“ с мечове на гърбовете. Бяха осем, и от двата пола, но вдигаха шум за осемнайсет. При това всеки се стремеше да надвика другия.
— Познах ви и знам какви сте, господа — каза собственикът веднага, щом ги видя. — И имам съобщение за вас. Трябва да отидете в „Брястово“, в кръчмата „При Вирсинг“.
— Ооо — развесели се Лютичето. — Това е добре…
— Хубаво, щом е добре. — Кръчмарят се зае отново да лъска халбите с престилката си. — Гнусите се от заведението ми — ваша воля. Но трябва да ви кажа, че „Брястово“ е квартал на джуджетата, там живеят нечовеци.
— И какво от това? — присви очи Гералт.
— А, на вас може и да ви е все едно — сви рамене съдържателят. — Защото този, който остави съобщението, беше джудже. Щом си имате работа с такива… ваша воля. Вие си решавате коя компания ви е по-приятна.
— Не сме особено придирчиви, що се отнася до компаниите — подхвърли Лютичето, кимайки към крещящите и дърпащите се взаимно при масата си младежи с черни куртки и превръзки на пъпчивите си чела. — Но тази не ни допада особено.