Стопанинът остави лъснатата халба и ги изгледа с неприязън.
— Трябва да бъдете по-снизходителни — подхвърли той поучително. — Младежите трябва да изпуснат парата. Имаме тук един такъв израз: да изпуснат парата. Войната много им е навредила. Бащите им са загинали…
— А майките им са разгулни — довърши Гералт с глас, леден като планинско езеро. — Разбирам и съм изпълнен със снизхождение. Или поне се опитвам. Да си вървим, Лютиче.
— Вървете, вървете, уважаеми — каза без никакво уважение кръчмарят. — Но после да не кажете, че не съм ви предупредил. В последно време в района на джуджетата човек може да си изпати. В определени случаи.
— Какви случаи?
— Откъде да знам? И какво ми влиза в работата?
— Да вървим, Гералт — подкани го Лютичето, виждайки с крайчеца на окото си, че онеправданите от войната младежи, по-точно онези от тях, които все още бяха запазили някаква ясна мисъл, ги заглеждат със сълзящи от фистеха очи.
— Довиждане, господин кръчмар. Кой знае, може пак някога да се отбием за малко. Когато тези надписи вече ги няма на входа.
— И кой от тях не ви харесва? — попита предизвикателно съдържателят, смръщвайки чело. — Може би този за джуджетата?
— Не. Този за готвача.
Трима от младежите станаха от масата, леко олюлявайки се, явно с намерението да им преградят пътя. Девойка и двама юноши с черни куртки. И мечове на гърбовете.
Гералт не забави крачка. Вървеше, а лицето и очите му бяха студени и абсолютно равнодушни.
Мърльовците в последния момент му направиха път, отстъпвайки назад. Лютичето надуши прииждащата от тях миризма на бира. А също и на пот. И страх.
— Трябва да свикваме — каза вещерът, когато излязоха. — Трябва да се приспособяваме.
— Понякога е трудно.
— Това не е аргумент. Това не е аргумент, Лютиче.
Въздухът беше горещ, плътен и лепкав. Като супа.
Навън, пред странноприемницата, двамата младежи с черни куртки помагаха на светлокосата девойка да се измие в коритото. Девойката сумтеше и твърдеше нечленоразделно, че вече се чувства по-добре, и че трябва да пийне нещо. И че ще отиде на пазара, за да преобръщат сергиите, разбира се, но първо трябва да пийне.
Девойката се казваше Надя Еспозито. Това име е записано в аналите. И е влязло в историята.
Но Гералт и Лютичето не можеха да знаят това. Девойката — също.
Уличките на града пулсираха от живот, а това, което поглъщаше изцяло жителите и посетителите на Ривия, беше търговията. Създаваше се впечатление, че всички тук търгуват с всички и опитват да разменят всичко за нещо по-скъпо. Отвсякъде гърмеше какофония от викове — рекламираха стоката си, пазаряха се разпалено, лъжеха се, гръмко се обвиняваха в измами, кражби, мошеничество и други грехове, нямащи нищо общо с търговията.
Преди Гералт и Лютичето да се доберат до „Брястово“, им се наложи да откажат множество изгодни предложения. Освен всичко друго им предложиха: астролабия, желязна лула, комплект прибори за хранене, украсени с герба на рода Франгипанови, акции на меден рудник, буркан с пиявици, раздърпана книга със заглавие „Мнимото чудо, или главата на медузата“, две черни цорчета, еликсир, повишаващ потентността, а също — срещу замяна — не особено млада, не особено слаба и не особено чистоплътна жена.
Едно чернобрадо джудже с невероятно нахалство се опитваше да им пробута евтино огледалце с медно-цинкова рамка, твърдейки, че това е вълшебното огледалце на Камбускана, когато някакъв хвърлен камък изби стоката от ръцете му.
— Крастав дребосък! — развика се, докато бягаше, бос и мръсен бездомник. — Нечовек! Брадат козел!
— Да ти изгният червата, човешки боклук! — закрещя джуджето. — Да ти изгният и да ти изтекат през задника!
Хората гледаха и мълчаха навъсено.
Квартал „Брястово“ се намираше до самото езеро, при залива, сред елши, плачещи върби и разбира се, брястове. Тук беше много по-тихо и по-спокойно, никой нищо не купуваше и не искаше да продава. От езерото полъхваше ветрец, особено приятен след задушния и вонящ, пълен с мухи град.
Не се наложи да търсят дълго кръчмата „При Вирсинг“. Още първият минувач я посочи, без да се замисля.
На стъпалата на обгърната с пълзящ грах и дива роза веранда, над която се виждаха налепени лястовичи гнезда, седяха две брадати джуджета, пийващи си бира от прилепени към коремите им халби.
— Гералт и Лютичето — каза единият и се оригна. — Дълго ме накарахте да ви чакам, негодници.