— Млъквай, Чивай. Връщам ти меча. Няма да ми трябва повече.
— Да, бе! — усъмни се Ярпен. — Налей ми водка, Лютиче, защото той започва да говори като стария Шрадер, когато в рудника изпусна кирката върху главата си. Гералт, знам, че си дълбока натура с възвишена душа, но, моля те, престани с тези шегички, защото, както виждаш, в аудиторията я няма нито Йенефер, нито някоя друга от твоите магьоснически любовнички, а сме само ние, старите кучета. На нас не ни ги разправяй тия, че мечът не ти трябва повече, че вещерите вече не са необходими, че светът е такъв и онакъв. Ти си вещер и ще си останеш вещер.
— Не, няма да си остана — възрази меко Гералт. — Вероятно ще се учудите, стари кучета, но стигнах до извода, че е глупаво да се пикае срещу вятъра. Глупаво е да си залагаш главата за някого. Дори и ако ти плаща. И екзистенциалната философия няма нищо общо с това. Няма да повярвате, но от известно време насам собствената ми кожа ми стана страшно скъпа. Стигнах до извода, че е глупаво да я подлагам на опасност, защитавайки другите.
— Забелязах — кимна Лютичето. — От една страна, това е умно. От друга…
— Няма друга.
— Йенефер и Цири имат ли нещо общо с решението ти? — попита след малко Ярпен.
— Много общо.
— Тогава всичко е ясно — въздъхна джуджето. — Наистина, не ми е много ясно как ти, майсторът на меча, възнамеряваш да съществуваш, как смяташ да си осигуриш приличен живот. Защото не мога да си те представя например да отглеждаш зеле, но личният избор трябва да се уважава. Стопанино, ела тук. Това е меч, махакамски сихил от ковачницата на самия Рундурин. Беше подарък. Получилият го не желае да го ползва повече, подарилият го не може да го приеме обратно. Така че приеми го ти и го закачи над печката. Преименувай кръчмата в „При вещерския меч“. И нека тук в дългите зимни вечери се водят разговори за съкровища и чудовища, за кървави войни и ожесточени битки, за смърт. За голяма любов и непоколебимо приятелство. За смелост и чест. Нека този меч настройва слушателите и вдъхновява бардовете. А сега ми налейте в тази чаша водка, господа, тъй като смятам да продължа да говоря, да кажа дълбоки истини и да разясня различни философии, включително и екзистенциални.
Наляха водка по чашите в тишина и с приповдигнато настроение. Погледнаха се искрено в очите и пиха. С не по-малка приповдигнатост. Ярпен Зигрин се изкашля, обходи с поглед слушателите и се увери, че всички са достатъчно съсредоточени и тържествени.
— Прогресът — повтори той натъртено — ще осветява мрака, защото именно затова съществува прогресът, както и задникът съществува да се седи върху него. Ще бъде все по-светло, все по-малко ще се боим от тъмнината и от стаеното в нея Зло. Може би ще дойде ден, в който изобщо ще престанем да вярваме, че в мрака се е стаило нещо. Ще се смеем на подобни страхове. Ще ги наричаме детински. Ще се срамуваме от тях. Но винаги, винаги ще съществува мрак. И винаги в мрака ще има Зло, винаги в тъмнината ще има нокти и зъби, убийства и кръв. И винаги ще има нужда от вещери.
Седяха замислени и мълчаливи, потънали в размисли толкова дълбоко, че не обръщаха внимание на неочаквано засилилите се шум и глъчка в града — гневен, зловещ, набиращ сила като жуженето на разгневени оси.
Почти не забелязаха как по тихия и пуст крайезерен булевард се понесе една фигура, след нея втора, после трета.
В момента, в който над града се разнесе рев, вратата на кръчмата „При Вирсинг“ се отвори с трясък и вътре влетя младо джудже, цялото почервеняло от бързане и с усилие поемайки си въздух.
— Какво става? — вдигна глава Ярпен Зигрин.
Джуджето, все още неспособно да си поеме въздух, посочи с ръка към центъра на града. Погледът му беше див.
— Поеми си дълбоко въздух — посъветва го Золтан Чивай. — И кажи какво става.
После се говореше, че трагичните събития в Ривия са съвсем случайно явление, че това е било спонтанна реакция, внезапно избухване на справедлив гняв, което е било невъзможно да се предвиди и е било породено от взаимната враждебност и омраза между хората, джуджетата и елфите. Говореше се, че не хората, а джуджетата са нападнали първи, че агресията е започнала от тяхна страна. Че престъпник-джудже е оскърбил млада дворянка, Надя Еспозито, сираче от войната, че е използвал сила срещу нея. Когато на помощ на дворянката се притекли приятелите й, джуджето извикало на помощ събратята си. Започналият сблъсък, а после бой обхванал целия пазар. Боят бързо прераснал в клане, в масирано нападение на хората над заетото от нечовеци предградие в района „Брястово“. За по-малко от час — от момента на инцидента на пазара до намесата на маговете — били убити сто осемдесет и четири жители, при това половината от жертвите били жени и деца.