Джулия Абатемарко — едва сега Аубри осъзна, че това е Сладката ветрогонка, кондотиерката — го побутна към едно шкембесто джудже с островръх шлем, украсен с червен пискюл, което седеше непохватно върху нилфгардски кон и се надигаше, за да може да надниква над главите на пехотинците.
— Полковник Баркли Елс?
Джуджето одобрително кимна с пискюла, забелязвайки кръвта, с която бяха опръскани корнетът и кобилата му. Аубри неволно се изчерви. Това беше кръвта на нилфгардците, избити от кондотиерите, които бяха яздили с него. Той самият дори не беше успял да си изтегли меча.
— Корнет Аубри.
— Синът на Анзелм Аубри?
— Най-малкият.
— Ха! Та аз познавам баща ти! Какви новини ми носиш от Наталис и Фолтест, корнете?
— Центърът на силите ни е заплашен от пробив… Господин конетабълът заповядва на Свободния отряд да се придвижи колкото се може по-бързо към Златното езеро и река Хотла… За да подкрепите… — Думите на корнета бяха заглушени от рев, пръхтене и цвилене на коне. Аубри изведнъж осъзна колко безсмислени са заповедите му. Че те не означават нищо за Баркли Елс, за Джулия Абатемарко, за цялото каре на джуджетата под златното знаме с чуковете, развяващо се над черното море от обкръжаващите ги, атакуващи от всички страни нилфгардци.
— Закъснял съм — изстена той. — Пристигнах твърде късно…
Сладката ветрогонка изсумтя. Баркли Елс се озъби.
— Не, корнете — отвърна той. — Просто Нилфгард пристигна твърде рано.
— Поздравявам дамите и себе си със сполучливата резекция на тънкото и дебелото черво, спленектомията и закърпването на черния дроб. Обръщам внимание на времето, което ни беше необходимо, за да ликвидираме последствията от причиненото на нашия пациент за части от секундата по време на боя… Съветвам ви да го приемете като тема за философски размишления. А сега госпожица Шани ще зашие нашия пациент.
— Но аз никога не съм го правила, господин Ръсти.
— Все някога трябва да започнете. Зашивайте червеното с червен, жълтото с жълт, а бялото с бял конец. Така със сигурност ще се получи добре…
— Хубава работа! — хвана се за брадата Баркли Елс. — Какви ги говориш? Какво искаш да ми кажеш, сине на Анзелм Аубри? Че ние тук безделничим? Та ние дори не трепнахме под натиска им, мамка му! Не отстъпихме нито крачка! Не е наша вината, че онези от Бруге не издържаха!
— Но заповедите…
— Не ми пука за тия заповеди!
— Ако не затворим пролуката — надвика заобикалящия ги рев Сладката ветрогонка. — Черните ще пробият фронта! Ще пробият фронта! Направи ми отвор, Баркли! Аз ще ги ударя! Ще се промъкна!
— Ще ви избият, преди да успеете да се доберете до езерото! Ще загинете за нищо!
— Какво предлагаш тогава?
Джуджето изруга, свали шлема от главата си и го удари в земята. Очите му гледаха диво, налети с кръв, страшни.
Чиквита, уплашена от виковете, затанцува под корнета, доколкото позволяваше теснотията.
— Доведете ми Ярпен Зигрин и Денис Цранмер! Веднага!
От пръв поглед си личеше, че двете джуджета бяха водили яростен бой. И двете бяха облети в кръв. Стоманеният нараменник на едното носеше следите от силни удари с меч и плочките му стърчаха, изкривени нагоре. Главата на другото беше увита с парцал, през който се процеждаше кръв.
— Всичко наред ли е, Зигрин?
— Интересно — въздъхна джуджето, — защо всички все това питат?
Баркли Елс се обърна, потърси с поглед корнета и впи поглед в него.
— Значи така, най-малки сине на Анзелм? — изхриптя той. — Кралят и конетабълът ни заповядват да им се притечем на помощ? Добре, отвори си хубаво очите, корнете. Защото ще има какво да видиш.
— По дяволите! — изрева Ръсти, отскочи от масата и размаха скалпела си във въздуха. — Защо? Защо, по дяволите, трябваше да стане така?
Никой не му отговори. Марти Содергрен само разпери ръце. Шани наведе глава. Йола подсмръкна.
Пациентът им, който току-що беше умрял, гледаше нагоре с неподвижни и стъклени очи.
— Убийте ги! Смърт на гадовете!
— Равнявайте се! — крещеше Баркли Елс. — В крачка! Дръж строя! И плътно, плътно!
„Няма да ми повярват — помисли си корнет Аубри. — За нищо на света няма да ми повярват, когато започна да им разказвам за това. Това каре джуджета се бие в пълно обкръжение… Обградени са от всички страни от кавалерия, секат ги, удрят ги… А това каре продължава да върви напред. Върви с равна крачка, плътно. Върви напред, минава през труповете и ги тъпче, изтласква пред себе си конницата, изтласква пред себе си елитната дивизия «Ард Феаин». И не спира да върви.“