— Това е монолог, а не разговор — отвърна дръзко Цири, но веднага капитулира под страшния поглед на Йенефер, подсвирна на Келпи и препусна в галоп по пътя.
— Ти не отиваш на среща с любовника си, Трис — продължи Йенефер. — Не съм толкова благородна и толкова глупава, че да ти предоставя такава възможност, а на него — такова изкушение. Освен веднъж, днес, а след това ще се погрижа и за двама ви да няма нито изкушения, нито възможности. Но днес няма да си откажа това сладко и извратено удоволствие. Той знае за ролята ти във всичко това. И ще ти благодари с прочутия си поглед. А аз ще гледам треперещите ти устни и ръце, ще слушам неловките ти извинения и оправдания. И знаеш ли какво, Трис? Ще се разтапям от удоволствие.
— Знаех си — измърмори Трис, — че няма да го забравиш, че ще си отмъстиш. Реших да го направя, защото наистина съм виновна. Но трябва да ти кажа само едно нещо, Йенефер. Не разчитай на това, че ще се разтопиш от удоволствие! Той умее да прощава.
— За онова, което му е било причинено, да — присви очи Йенефер. — Но никога няма да ти прости за онова, което причинихте на Цири. И на мен.
— Може би — преглътна Трис. — Може и да не ми прости. Особено ако ти му помогнеш. Но няма и да се подиграва. Няма да падне чак толкова ниско.
Йенефер плесна с камшик коня си. Той зацвили, изправи се на задните си крака и затанцува така, че магьосницата се олюля на седлото.
— Да приключваме разговора — процеди тя. — И бъди по-смирена, арогантна уличнице! Този мъж е мой и само мой! Разбираш ли? Спри да говориш за него, спри да мислиш за него, спри да се възхищаваш на благородния му характер… Още сега, веднага! Ох, как ми се иска да те хвана за червените коси…
— Само се опитай! — извика Трис. — Само се опитай, маймуно, и ще ти издера очите! Аз…
Двете млъкнаха, щом забелязаха, че Цири препуска към тях сред облак прах. И още преди да се приближи до тях, разбраха, че нещо не е наред.
Над къщичките в най-близките покрайнини на града се извиваха огнени езици, надигаха се кълба от дим. До магьосничките долетя далечен вик, бучене, наподобяващо бръмченето на досадни мухи, жуженето на ядосани пчели. Викът се усили и се разпадна на отделни силни крясъци.
— Какво става там, по дяволите? — Йенефер се надигна на стремената. — Нападение? Пожар?
— Гералт… — изведнъж простена Цири, пребледняла като хартия. — Гералт!
— Цири! Какво ти става?
Цири вдигна ръка и магьосничките видяха кръвта, която се стичаше по дланта й, по линията на живота.
— Кръгът се затвори — прошепна девойката, затваряйки очи. — Мен ме убоде игла от роза от Шаеравед и змията Уробос заби зъби в собствената си опашка. Идвам, Гералт! Идвам при теб! Няма да те оставя сам!
Преди магьосничките да успеят да се възпротивят, момичето обърна Келпи и препусна в галоп.
Те проявиха достатъчно разум, за да препуснат веднага след нея. Но конете им не можеха да се мерят с Келпи.
— Какво има?! — извика Йенефер, борейки се с вятъра. — Какво става?
— Знаеш много добре! — проплака Трис, която препускаше до нея. — По-бързо, Йенефер!
Още преди да влетят в тесните улички на предградията, преди да подминат първите бягащи насреща им паникьосани жители на града, Йенефер вече съвсем ясно осъзнаваше какво се случва пред нея, знаеше, че в Ривия не гори пожар, знаеше, че Ривия не е нападната от вражески войски. Не! Тя знаеше, че в Ривия се вихри погром. Разбра също какво е усетила Цири, накъде — и към кого — препуска така. Освен това Йенефер знаеше, че няма да успее да я настигне. Изключено беше. Келпи просто прескочи блъскащата се паникьосана маса народ, пред която двете с Трис бяха принудени рязко да спрат конете си, за да не бъдат прегазени.
— Цири, спри!
Сами не забелязаха как се озоваха в лабиринта от улички, запълнени с блъскаща се, виеща тълпа. От настървения си кон Йенефер виждаше търкалящите се в канавките тела, виждаше убитите, провесени за краката по стълбовете и гредите. Видя гърчещо се на земята джудже, което ритаха и биеха със сопи, видя и друго, което обезобразяваха със счупени бутилки. Чу рева на измъчваните, виковете и воя на изтезаваните. Видя как тълпата се струпа върху изхвърлена от прозореца жена, как в ръцете на обезумелите, изгубили човешкия си облик хора се замяркаха колове.
Тълпата нарастваше, ревът се засилваше. На магьосничките им се стори, че разстоянието между тях и Цири намалява. Поредната преграда пред Келпи се оказа група объркани алебардисти, които враната кобила взе за ограда и прескочи, събаряйки от главата на единия плоската му шапка. Останалите седнаха на земята от страх.