Понякога прозвучаваше и тромпетът.
Ласитър бе виждал ветерана особняк вече три пъти съвсем отблизо. Между другото той също знаеше, че се казва Джейми Харпър и че другите го считат за побъркан.
Ласитър се радваше, че старият Джейми създава такава врява с тромпета си. Точно в тези моменти той можеше да си позволи да не бъде толкова безшумен.
Бе открил и още нещо, което можеше да бъде от голямо значение за него при определени обстоятелства.
Сега се доближаваше до най-голямата сграда в града. Тя се намираше зад едни високи стари дървета, а дворът й бе ограден с двуметрова стена. Отзад най-вероятно имаше охраняващи постове и ако собственикът бе помислил за всичко, трябваше да има зли кучета, каквито често се срещаха в местността.
Въпреки това Ласитър реши да рискува. Ако изобщо можеше да бъде някъде на сигурно място, то това беше именно тук.
Откри едно дърво, което бе само на пет метра от стената. Това бе една дебела топола със силно разклонена корона. Клоните й дори преминаваха над оградата.
Ласитър метна завоювания „Уинчестър“ през гърба си и се опита да се покатери. Първите два метра и половина нямаше клони. Само някакви жалки остатъци от тях.
Това бе изключително трудна работа. Ласитър потъна в пот, докато се добра до първия клон.
Едва се бе качил на него, когато в основата на дървото се появиха четирима мъже. Единият гледаше съсредоточено нагоре.
Ласитър имаше чувството, че този мъж го гледа право в лицето. Той спря дъха си.
Ръката му стискаше заредения „Ремингтън“. Беше решен да се предаде колкото е възможно по-скъпо.
— Може да се е покатерил горе — каза мъжът. — Ей, вижте там! Май има някой!
— Прав си, Джо! Това е той!
Вдигна пушката си и стреля в клонака на могъщото дърво.
Ласитър за малко да натисне спусъка и да открие огън срещу четиримата.
Как можаха да го открият? Той се бе притиснал така здраво към дебелия ствол, сякаш се бе сраснал с него.
В последния момент се въздържа.
Куршумите просвистяха в гъстия клонак на повече от половин метър от него.
Половин дузина врани излетяха, като грачеха дрезгаво и бързо удряха с криле.
Ласитър чувствуваше как потта се стича по челото му.
Мъжете под тополата се смееха.
— Видя ли това добре, Еидам? — извика един от тях.
А друг сухо добави:
— Може да се е превърнал във врана.
— Не бих се учудил, та нали е дявол — отбеляза трети.
Тичайки, пристигнаха и други мъже.
— Какво стана? — викаха те възбудено.
— Ейдам е тръгнал на лов за гарги, огладнял е! — хилеше се един от участниците.
След това се отдалечиха.
Това бе провал, който трябваше да бъде прикрит възможно най-бързо с необходимите мерки.
Ласитър изчака още малко. Едва след десетина минути той предприе опасното и стягащо гърлото катерене. Бе изпълнен със свирепа решителност. Трябваше да успее, тъй като сега единственият изход бе бягството напред.
Естер ван Кърк се намираше в гостната. Беше сама. Бе се изтегнала на копринения диван и гледаше някъде в пространството. До нея, върху малка мраморна масичка, лежаха парчета от разбита бутилка уиски. Естер бе изпила повече, отколкото можеше да понесе.
Тя гледаше безцелно. Мислите й се въртяха само около един-единствен непрекъснато повтарящ се въпрос.
Защо загинаха така внезапно нейните двама братя? И то един след друг! Дали това е случайност? Може ли съдбата да е наистина толкова жестока? Не се ли е намесила някоя друга сила?
Беше я потиснало някакво смътно предчувствие. Не в самото начало, когато Маркус й съобщи за жестоката смърт на Джоузеф. Това бе наистина едно разтърсващо известие, тъй като тя обичаше силно по-големия си брат Джоузеф. Естер прие нещата философски. В тази страна често ставаха такива работи. Джоузеф бе имал нещастието именно той да бъде убит от този кръвопиец с име Ласитър. Можеше да бъде и всеки друг.
Час по-късно Маркус Пристигна при нея с второто скръбно известие. Брат й, Ейрън, който притежаваше голямо търговско предприятие в Ростон, бе убит при обир в дома му.
Маркус й го съобщи по възможно най-безболезнен начин, с израз на дълбока скръб. Той също бе разтърсен извънредно много.
Извършителите бяха заловени и чакаха сега присъдата си. Естествено и тримата щяха да бъдат обесени, дори и това младо момиче.
Естер ван Кърк не изпитваше състрадание, а само жестока омраза. Беше се усамотила в гостната с бутилка уиски. А в главата й кръжаха непрестанно тези тежки мисли, които не водеха към нищо.
Това, че ставаше наследничка на едно огромно състояние, изобщо не я интересуваше. Какво бяха парите в сравнение с човешкия живот! Те са боклук! Тя бе загубила двамата най-обичани от нея на света роднини. Ейрън и Джоузеф означаваха за Естер много повече от законния й съпруг Маркус ван Кърк.