Ласитър вече бе опрял оръжието си в слепоочието му. Той нямаше какво повече да каже.
— О’кей, Ласитър — прогърмя Макс Росман, който държеше лявата си ръка на превръзка. — Ти отново имаш думата, но не бързай да се радваш предварително.
— Не мърдай! — заповяда Ласитър. — Ще държа ван Кърк, докато се споразумеем.
— Елате, мадам — каза Росман. — Ще ви отведа на сигурно място.
— Не! — изкрещя тя. — Ще остана при съпруга си!
— По собствена воля? — попита с недоумение Росман. — Този човек е опасен престъпник. Той е кръвопиец. Побеснял звяр. Мадам, не забравяйте какво причини той в този град. Не можете да бъдете нито за секунда сигурна за живота си.
— Оставам тук, където ми е мястото. При моя мъж — каза тя енергично. — А сега изчезвайте заедно с хората си, шерифе! И не измисляйте повече глупости. Вече успяхте да направите достатъчно!
— Мадам, но аз…
— Не искам да слушам нито дума, мистър Росман! — извика Естер. — Вървете си, по дяволите! Трупове също не искам да виждам! — добави тя бързо. — По-живо, размърдайте се!
Естер можеше да бъде дяволски енергична. Ласитър имаше чувството, че тя скоро предпазливо ще закомандва и мъжа си.
Ван Кърк все още висеше в хватката на Ласитър, но вече в пълно съзнание. Ласитър държеше пистолета, опрян в главата му.
— Легни, ван Кърк! Ръцете на гърба!
Големият бос се подчини. Страхът се таеше дълбоко в душата му. При това го гризеше и съвестта.
Ласитър извади от джоба си една кожена връв и здраво завърза с нея ръцете му.
Шерифът и неговите помощници бяха изнесли мъртвите и бяха изчезнали.
— Можете да си вървите, мадам — каза той. — Не бих искал да ви въвличам в цялата тази история.
Това засяга само мъжа ви.
— Какво си намислил? — изпъшка ван Кърк. Той се обърна по гръб и се изправи. Това не му бе трудно, макар че беше вързан.
— Искам само да освободя брата и сестрата на Кели — отговори Ласитър. — След това вие трябва да върнете конете ни и всичко останало, което ни бе отнето при арестуването. Разбира се, и двадесетте хиляди долара, които вашите хора намериха в багажа на Кели. Ясно ли е?
Той се засмя дяволски. Лицето на ван Кърк се изкриви.
— Парите на моя девер Ейрън! — изкрещя той, без да се владее. — Кели са ги откраднали от него. Сега принадлежат на жена ми. Нямате право на това, Ласитър.
— Точно това очаквах да кажете — ухили се Ласитър. — Но изобщо не е доказано, че Кели са убийците на Ейрън Спърк. Двамата твърдят обратното. И още нещо, ван Кърк. Ако те са истинските убийци, то трябва да бъдат дадени на съд там, където са извършили престъплението. Или тук, в щата Оклахома, има други закони?
Ван Кърк гледаше разярено в пода.
— Проклет да сте, Ласитър.
Ласитър си наля още едно уиски. Поръси малко върху кърпата си и притисна с нея раната на слепоочието си, която все още кървеше леко. Започна да го пари, но лицето му не трепна.
— А сега искам да се освежа, мадам — обърна се той към Естер ван Кърк. — Искам да се изкъпя и избръсна. Бъдете така мила и ми намерете чисти дрехи. В тези вече не мога да се понасям.
— Ще се погрижа за това — каза жената уморено.
Нищо чудно, сигурно цялата нощ не беше мигнала.
— Естер! — извика мъжът й. — Няма да изпълняваш желанията на този човек!
— Ако не го направи, ще съжалявате за това, ван Кърк — каза Ласитър спокойно. — В крайна сметка ще взема вашите дрехи, а вас самия ще разходя гол из града.
Ван Кърк пребледня. Той стисна устни и се вгледа отново жлъчно в килима.
Ван Кърк го слушаше с лукаво изражение.
— Какво си намислил, Ласитър? Искаш откуп за мълчанието си? Или може би трябва да те включа в сделките си?
— Това не ме интересува — отвърна му Ласитър студено. — Имам съвсем други желания. Нямам намерение да вземам каквото и да било от теб, нито пък да се намесвам под някаква форма.
— Искаш само да си отидеш свободно, заедно с двамата Кели? — попита раздразнено ван Кърк. — Мисля, че това не е най-важното за теб.
— Е, ще направя още нещо — засмя се Ласитър. — Може да се стигне дори до примирие между нас.
Ван Кърк го погледна с невярващи очи. Просто не можеше да разбере подобни добронамерени гости.
— Искаш да си стиснем ръцете. А, Ласитър?
— Запланувал, съм нещо голямо — отговори той. — Повече не мога и не искам да ти кажа. След време ще узнаеш за какво става дума. Но още не съм се подготвил достатъчно добре. Може да си заслужава и твоите усилия, ван Кърк. Но ако бъдем врагове, ще има още много убити. И ти сам ще бъдеш виновен за това. Приеми предложението ми! Няма да съжаляваш. В замяна аз няма да се меся в семейните ти проблеми, които трябва да уредиш. Е, добро ли е предложението?