Ван Кърк размисляше напрегнато.
— Ще мълчиш ли пред жена ми? — попита той.
— Естествено — каза Ласитър и изпита не за първи път тежкото бреме на нечистата съвест.
Това беше неумолимо твърда борба. Но до други лъжи не можа да се стигне.
— Отивам да приготвя банята — рече Естер. — Ако желаете, мога да ви предложа от дрехите на моя мъж. Както виждам, горе-долу сте еднакви на ръст.
Изглежда, ван Кърк щеше да избухне отново, но размисли навреме и отново наведе глава. Щеше да бъде значително по-добре, ако прикрие яда си. Той беше убеден, че все някога ще настъпи часът на неговото отмъщение. И тогава ще бъде безмилостен към този дявол Ласитър.
Красивата жена напусна стаята.
Ван Кърк гледаше Ласитър с неприязън.
— Скоро ще отидеш в ада, сатана!
— Остави чувствата си за друг път! — пунтира го Ласитър. — Те няма да ти помогнат сега. Какво ще кажеш да си поговорим съвсем цивилизовано? Искам да ти задам няколко въпроса. Мога ли да разчитам на отговор?
— Какво искаш да знаеш?
— Защо нареди да убият Джоузеф Спърк?
— Това е лъжа! — засмя се ван Кърк, но думите му не прозвучаха убедително. — Ти сам го уби. С ножа на Бърк Мортън. И ти го знаеш. Взел си го от стената, след като Мортън го е хвърлил по тебе, и след това си намушкал моя девер.
— Бърк имаше още един, втори нож. Той изглежда точно като този, който аз извадих от стената. Слушай, ван Кърк! Не съм вчерашен. Нямам намерение да се замесвам в тъмните ти дела. Искам само да бъда оставен на спокойствие. Намери си убиец някъде другаде. Или просто остави историята да бъде забравена. Аз искам само да ме оставите на мира, разбираш ли! И няма да позволя да обесите тези млади хора. Знам със сигурност, че те не са убили Ейрън Спърк. И ти го знаеш още по-добре от мен.
4.
Малко след десет часа преди обяд в града се случи нещо невиждано. Но нито един човек не смееше да се появи на улицата. Всички наблюдаваха изключителната случка от сигурното прикритие на своите къщи. Даже и дивата орда на ван Кърк се бе спотаила дълбоко в тил.
Големият бос не се и съмняваше, че целият град ще види големия му позор. Но за това все някога той щеше да отмъсти горчиво.
Маркус ван Кърк и неговата съпруга Естер вървяха пред Ласитър по дългата улица. Ръцете на ван Кърк бяха с белезници. Трябваше да ги донесе самият шериф Росман.
Той бе изпълнил заповедта неохотно.
Естер можеше да се движи свободно. Ласитър искаше да покаже на всички хора, че не взема жени за заложници.
Когато стигнаха до шерифството, Ласитър каза високо и ясно, така че да го чуе половината град:
— Вие можете да не идвате, мадам. Искам само съпругът ви да ни придружи, докато бъдем на сигурно място.
— Казах, че ще остана, докато трябва! — извика жената. — Моето място е до моя съпруг.
Това направи силно впечатление на хората от Бъфало. Естер ван Кърк се издигна в очите им с тихия си героизъм. Каква добра, смела и вярна съпруга бе тя.
Щом държи толкова на мъжа си, значи той не би могъл да бъде толкова лош човек, макар и някои жители да твърдяха зад гърба му съвсем друго.
Но те бяха малко. Повечето държаха на ван Кърк, защото живееха много добре, припечелвайки по нещичко от неговите афери.
Притежателите на салони и търговците също се облагодетелствуваха от парите, които ван Кърк добиваше по незаконни пътища.
Ласитър и двамата му заложници изчезнаха в шерифството. Придружи ги само Макс Росман. Той заведе тримата на двора. Братът и сестрата Кели седяха на една пейка под слънцето и гледаха уплашено. Те още не можеха да проумеят неочакваното щастие, което ги бе споходило.
Сега го виждаха със собствените си очи. Големият ван Кърк бе заложник на Ласитър. Той беше гаранцията за тяхната безопасност.
— Можем да тръгваме — каза Ласитър. — Росман, идете в хотела и донесете багажа на Кели. И не забравяйте двадесетте хиляди долара, конфискувани от вас, както твърди мистър ван Кърк.
— Но те са у него — защити се Росман. — Мистър ван Кърк, не си ли спомняте, че ги предадох за съхранение.
— А да, вярно — каза ван Кърк. — Бях забравил. Депозирах ги в банката. Там са на най-сигурно място.
— Тогава отиваме в банката — каза неумолимо Ласитър. — Росман, в това време доведете конете!
Ван Кърк изскърца със зъби от яд. Той не бе предвидил, че Ласитър ще иска обратно парите на Кели.
Нима Ласитър не твърдеше, че няма да се забърква в аферите на ван Кърк?
За ван Кърк бе нещо нормално да задържи тези двадесет хиляди, които в крайна сметка ставаха негова собственост. Той ги бе сложил предварително в багажа на Кели, като доказателство за тяхната вина. Все едно че ги бе дал назаем за малко и трябваше да му ги върнат с доста голяма лихва, която беше именно наследството на братята Спърк.