А сега тази свиня Ласитър нахалствуваше парите да се върнат на двамата мошеници.
Парите бяха броени без всякакви формалности. Достатъчна бе само думата на ван Кърк. Той беше единият от собствениците на банката — нещо, което знаеха само малцина доверени хора.
Естер ван Кърк реагира гневно, но след като Ласитър се вгледа по-внимателно, видя, че красивото й лице изразяваше мълчаливо задоволство.
Тя имаше вече изграден план. Ласитър бе сигурен в това. Вероятно премисляше как най-добре да отмъсти за убийството на братята си. Тази жена бе дълбоко засегната. Затова тя беше способна на невероятни тайни ходове.
Когато напуснаха банката, Макс Росман дойде с пет коня и две здраво натоварени мулета. Всички заповеди на Ласитър бяха изпълнени.
Потеглиха. Най-отпред яздеха Естер и Маркус ван Кърк, а след тях — Ласитър и червенокосите Кели.
Целият град ги наблюдаваше със смесени чувства.
Как можаха да допуснат един пристигнал тук непознат да се държи така дръзко? При това той бе обвинен в убийството на Джоузеф Спърк, а на съвестта на тази мошеническа двойка лежеше смъртта на известния и богат Ейрън Спърк от съседния град.
Приближените на ван Кърк бяха разпространили тази новина в последния час. Затова повечето от хората бяха на страната на ван Кърк. Както и заради смелата роля, която Естер играеше тук.
Сега убийците яздеха с обичания от всички Маркус ван Кърк, който бе взет като заложник. Това бе ужасно позорно петно за целия град.
Но в Бъфало никой не бездействуваше. За това се грижеше лично Макс Росман, който за малко щеше да откачи от усърдие. Беше се наел да върне своя бос, а и всичко, което му бе отнето.
— Ще устроим клопка на това проклето копеле! — обяви той високо. — Не можем да допуснем върху нас да легне такова унижение, такъв позор. Това, което стана, е петно за целия град. Ще платим за това на този дявол.
Половин час по-късно той вече яздеше извън града начело на двадесет души. Това бяха най-добрите, най-твърдите и решителни мъже, които бе избрал. Всички бяха устремени към победата.
Щяха да устроят на този сатана Ласитър среща, която той дълго нямаше да забрави.
Макс Росман смяташе, че предприетите мерки са правилни. Той не знаеше какво в действителност е станало.
Босът нямаше възможност да поговори с него на четири очи и да му съобщи, че се е споразумял за това заминаване с Ласитър.
Но може би не такива бяха намеренията и на самия ван Кърк. Той беше мъж, който не се предаваше лесно.
Във всеки случай единствено лошият късмет го принуди на този ход. Без да може да се противопостави. Никой после нямаше да може да спре гнева му.
Всички тях ги чакаха ужасни последствия.
И единствено когато им дадеше да разберат, щеше да се успокои. Да, заровете бяха вече хвърлени.
Бе станало следобед. Те навлизаха все по-дълбоко в Симейронските планини. Тук трябваше да има уединени ранчета и ферми, а също и индианци, но още не бяха срещнали никакъв човек.
Ван Кърк отново пришпори коня си и погледна с омраза Ласитър.
— Докога мислиш да ни влачиш с теб? Вече би трябвало да се чувствате в безопасност. Или си открил някакъв признак, че сме преследвани? Моите хора ще се придържат стриктно към уговорката. Няма от какво да се страхувате.
Той беше прав. Нищо наоколо не показваше да има преследвачи. И защо Ласитър трябваше да влачи двамата по-нататък? Наистина бе време да ги пусне да се върнат.
— Добре тогава — каза Ласитър. — Отдалечихме се достатъчно. Можете да си вървите.
Ван Кърк приближи коня си и му подаде окованите си ръце.
— Свободен ще ми е по-удобно — каза той.
Ласитър извади от джоба си малък ключ и го освободи от белезниците. След това ги прибра заедно с ключа.
— Може да ми потрябват — ухили се той. — Е, всичко хубаво. Желая ви успешно завръщане. Беше ми приятно да се запозная с вас.
Той повдигна малко скъпия „Стетсън“, шапка, принадлежаща на ван Кърк. Всъщност негови бяха и всички останали неща, с които бе облечен Ласитър. Това бяха много скъпи дрехи, които един обикновен гражданин не можеше да си позволи да облече.
— Мадам, за мен беше удоволствие.
Тя се усмихна леко. Беше като пробягващ слънчев лъч. Ван Кърк не забеляза усмивката й.
— Какво ще правиш сега, Ласитър — попита го той. — Наистина ме интересува. Ще останеш ли в Оклахома?
— Ще видим.
Очите на ван Кърк излъчваха злоба. Той мислеше за двадесетте хиляди долара, които му бяха отнети така неочаквано. Но бе принуден да мълчи, не биваше да се издава пред Естер.