— Не се предавай, Ласитър! Ние ще ти помогнем! И тогава в тази малка долина се отприщи адът…
5.
Ласитър скочи обратно в скалната вдлъбнатина. Навсякъде около него трещяха карабини, револвери и рязани пушки. От всички посоки се носеха виковете на улучените.
— Назад! — ревеше ван Кърк. — Всички назад! Това са убийците от Ранчото на бегълците!
Ласитър наблюдаваше внимателно през един отвор между скалите. Той видя как стрелящи и крещящи мъже бягаха под лунната светлина. Някои спираха посред бега си, сякаш стигнали до невидима стена, и се строполяваха. Други се добираха до сигурно място, като пълзяха.
Всичко се стовари със страхотна бързина върху бандата на ван Кърк и също така бързо настъпи спокойствие.
— Стига! — извика жената със стоманен глас. — Те се предават! Оставете ги да бягат!
— Джеси, защо се намесваш! Тъкмо щях да заловя един опасен хищник в капана си! Стой настрана!
— Не ме занасяй, ван Кърк! — извика тя разярено. — Ти беше на път да обесиш двама младежи.
— Това бе само блъф — опита се да я заблуди. — Исках да принудя Ласитър да се предаде.
— Какво искаш от него, Марк ван Кърк?
— Той е крастав кучи син, Джеси. Той донесе безредие в тази страна! В моя град извърши пъклени дела. За един ден загинаха повече, отколкото за последните шест месеца. А ти как се появи тук?
— Бях с моите хора на път за града. Чух, че там са се объркали нещата. Докато яздехме, чухме стрелбата. Като се ослушахме, те чух да извикваш няколко пъти името на Ласитър. Също така видях как той се застъпи за тези младежи. Това го издига много в очите ми.
— Това са братът и сестрата Кели! — извика ван Кърк. — Сигурно си чувала вече за тях. Те са се специализирали да ограбват богатите хора, особено по-възрастните! Изглежда, че бяха компания на Ласитър.
— Оттегли се заедно с мъжете си, ван Кърк! — заповяда Джеси, господарката на Ранчото на бегълците, за което Ласитър бе чувал някои неща.
Да, това бе ранчото, което търсеше. Не знаеше обаче, че господар на ранчото е жена. Това беше изненада за него.
Но Ласитър беше доволен. Най-после се бе добрал до целта. По една случайност. Мислеше, че ще трябва да се мъкне цяла вечност през тази слабо населена местност, докато щастието му се усмихне благосклонно.
Всичко стана по-бързо и по-неочаквано, отколкото можеше да предположи.
— Джеси, трябва непременно да си поговорим! — извика ван Кърк. — Имам чувството, че този човек е наш общ враг. Ние трябва отново да се договорим и съюзим, както в добрите стари времена, когато бяхме приятели.
— Не ми напомняй за старите времена, Маркус! Те никога няма да се върнат! Това ти го знаеш прекрасно! А сега се измитай! И си приберете мъртвите и ранените! Докато се оправите, оръжията трябва да мълчат.
— Това означава ли, че ми обявяваш война, Джеси?
— Зависи от тебе, Марк. Ще се срещнем през един от следващите дни. На място, което аз ще определя. Ще дойдеш ли, когато ти изпратя съответната покана?
— Какво си намислила?
— Ще разбереш тогава. А сега опразнете долината. Скоро отново ще чуеш за мен, ван Кърк.
Това бе един изключително красноречив диалог. Ласитър бе сигурен, че когато слънцето изгрее, тук ще се случи нещо. Ситуацията, в която беше попаднал, бе наистина интересна. И всичко това благодарение на една щастлива случайност.
Маркус ван Кърк даде заповед за изтегляне. Цялата долина бе опразнена, включително от мъртвите и ранените.
Ван Кърк бе понесъл тежки загуби в последните часове. И то само поради това, че Ласитър беше предизвикал салонен побой. Само заради една малка мошеническа двойка и една горила на име Бърк Мортън.
И за всичко това единствено виновен бе Ласитър.
Той напусна скалния навес и се запъти към дървото, под което стояха братът и сестрата Кели.
— Съжалявам, Рути — каза той тихо, когато ги освобождаваше от въжетата. — Не предполагах, че ван Кърк ще отвърне толкова бързо на удара. Наистина съжалявам.
Тя се усмихна.
— Мисля, че ще наваксаме загубеното.
— Бъди сигурна в това.
Ван Кърк и неговите бандити вече се оттегляха. Големият бос още веднъж опита да се споразумее с Джеси по мирен път. Но тя го прекъсна още преди да е успял да й направи някакво предложение.
— Откажи се, Марк! — извика тя. — Ще получиш новини от мен. Ако си умен, ще застанеш на моя страна. Ти знаеш какво очаквам от теб.
— Не мога да ти дам това, което искаш. Колко пъти да ти казвам!
— Ще отстъпиш още малко, Марк. Един ден ще ти стане ясно. Няма да омекна предварително.
— Но аз нищо не мога да направя, Джеси. По дяволите, трябва да разбереш, че ръцете ми са вързани.
— Това ще се види, Маркус ван Кърк. Както чувам, наред е да очистиш жена си. Ти явно не се спираш пред нищо.