Джеси Шерман им угоди, като на висок глас съобщи кои са тримата нови.
— А сега вие трябва сами да се погрижите за себе си — каза Джеси. — Или не, чакай, Рути, ти можеш да дойдеш с мен в голямата къща, ако желаеш. Имам нужда от помощничка за кухненската работа, а също можеш да се грижиш и за реда в стаите. Искаш ли?
Рут Кели, която бе наречена Рути и обичаше да й казват така, беше въодушевена от предложението. По такъв начин щеше да бъде по възможност най-дълго време близо до Ласитър. Вече си представяше как ще бъде с него. Но това вече не го вълнуваше. Особено откакто се бе запознал с господарката на Ранчото на бегълците. Тази жена го беше омагьосала. Той вече не бе способен да мисли за нещо друго.
— Тогава влизай с мен — каза Джеси. — Само вие двамата. Дъг, най-добре е да си потърсиш място за спане в общата постройка. Там бързо ще намериш приятели. Вярвам, че няма да се чувствуваш изолиран. Можеш да ядеш и да пиеш в нашия салон. Естествено срещу умерено заплащане. Тук не е благотворително дружество. Надявам се, че ще си доволен.
Ласитър му хвърли предупредителен поглед. Момчето не трябваше да постъпва лекомислено с парите си.
— Мисля, че ще се оправя, мадам — каза Дъглас Кели. — При нужда моята сестричка ще ми заеме няколко долара.
Ласитър разбра какво се криеше зад тези думи. Двадесетте хиляди бяха в Рути, така бе по-добре. От двамата тя притежаваше значително по-пъргав ум и по-бърза ориентация.
Джеси Шермън влезе с Ласитър и червенокосото момиче в къщата. Вътре бе обзаведено простичко, но въпреки това уютно. Тук човек се чувствуваше чудесно.
Една мексиканка им сервира в дневната богата закуска с яйца и шунка, а също и собственоръчно направен хляб. Ласитър се хранеше с удоволствие. Рут все още бе много притеснена, за да може да се наслади истински на храната.
— Молина — обърна се Джеси към пълната мексиканка. — Искам след това да покажеш на това девойче стаята. Тя има нужда най-напред от няколко часа сън. След като си отпочине хубаво, ще е на твое разположение да ти помага в домакинството. Погрижи се за нея.
— С удоволствие, мадам — каза радостно Молина. Тя потупа Рут по рамото и сподели: — Ще се разбираме чудесно, Рути. Но трябва да си старателна и чиста. Това ще е всичко, което ще искам от теб.
— Разбира се, че ще се постарая — усмихна се момичето, но Ласитър видя, че това не бе по сърцето й. Тя бе поставена принудително в един свят, за който изобщо не бе и сънувала в своя досегашен живот.
Рут бе свикнала да изкарва парите си по по-лек начин. Положително бе под достойнството й да се занимава тук с унизителна работа, след като вече бе притежателка на достойната сума от 20 000 долара. За нея това бе невероятно богатство. Рут си се представяше като принцеса, която други трябваше да обслужват.
Но разумът й подсказваше, че тук трябва да живее така, както й определяха. Поне няколкото следващи седмици, тъй като никъде другаде животът й и този на нейния брат нямаше да бъде толкова сигурен.
След закуската отвън се чу тропот от копита. Още една голяма кавалкада приближаваше към Ранчото на бегълците.
Джеси скочи и изтича към един от прозорците.
— Това е Финигън — каза тя. — Моята дясна ръка. Веднага ще те запозная с него, Ласитър. Рути, ти ще прибереш съдовете и ще помогнеш на Молина при миенето. След това можеш да се оттеглиш в стаята си, ако желаеш.
— Да, мадам.
Тя работеше бързо и безропотно.
Едва бе успяла да почисти масата, когато влезе Финигън. Ласитър разбра веднага, че това е той. Мършав тип с тънки черни мустаци. Носеше тъмни кожени дрехи, богато украсени със сребро. Този мъж бе изключително предизвикателен. Той, изглежда, добре преценяваше останалите хора.
Ласитър го прецени като разузнавач от първа класа.
Без съмнение той бе много опасен. Това можеше да се разбере по очите му, които излъчваха студенина и бруталност, но също и достойна доза тайнственост и лукавост.
— Това е Флойд Финигън, моят предводител — каза Джеси, но Ласитър долови, че гласът й не прозвуча съвсем сигурно. — Флойд, това е Ласитър. Имаше проблеми с ван Кърк.
Финигън погледна Ласитър с неприкрита злоба.
— Нима отново искаш да започнеш война с ван Кърк, Джеси Шерман? — попита той строго. — Как се случи това?
— Направих го, тъй като бях права, Финигън — отговори тя твърдо. — Настъпи времето, когато ван Кърк трябва да се посгрее. Много добре знам какво съм си позволила.
Финигън се отпусна на най-близкия стол и хвърли прашната си шапка върху масата. След това взе бутилката с уиски и си наля една чаша.