Гласът на Маркус ван Кърк ставаше все по-остър и застрашителен, Финигън чувствуваше гнева му и произнесе с едва потискана злоба:
— Това не е мое дело, ван Кърк! За това е отговорна единствено Джеси Шерман! Елате с мен! В Ранчото на бегълците ще научите цялата истина.
Той взе юздите на коня си в ръка. Беше изненадан, че ван Кърк го последва.
— Един момент, Финигън — извика ван Кърк, а Финигън дръпна коня си. — Не мисля, че ще е така просто.
Флойд Финигън обърна коня си.
Ван Кърк бе извадил револвера си и стреля.
С широко отворени очи Финигън изгледа пламъка, който излезе от дулото на пистолета, и едновременно с това почувствува удар и страшна разкъсваща болка в гърдите. Имаше усещането, че се намира върху огнена клада.
Той извика и се опита да стреля, но ръката вече не му се подчиняваше. Усети как пада странично от седлото. И сякаш от далечината долавяше трясъка на множеството изстрели, които последваха.
— Стига! — изрева ван Кърк. — Не искам да правим тук клане! Стига, по дяволите!
Само част от хората на Финигън се биеха. Другите бяха реагирали твърде късно. За тях всичко бе станало изненадващо бързо. Но и те самите отдавна се бяха убедили, че не могат да очакват нищо повече от Финигън. Затова най-лесно бе да се прехвърлят на страната на победителя.
За болшинството от тях това бе нещо нормално.
Ван Кърк посочи мъртвия Финигън и каза с ледена усмивка.
— Той беше един глупак! Не можа да разбере новото време. Беше си наумил, че ще свири първа цигулка в тази страна. И си помисли, че съм глупак. Разбрах точно какво е намислил още като ме потърси първия път. Искаше да сключи таен договор с мен, а аз му оставих надеждата, че съм заинтересуван. В действителност за мен Финигън бе кух орех. Кръгла нула. Мръсен предател!
Той се изплю презрително върху безчувствения труп. Още петима мъртви мъже се бяха натъркаляли край него.
И копитата закънтяха по-нататък в нощта. Ван Кърк бе доволен от победата. Щяха да превземат Ранчото на бегълците с едно-единствено нападение. И тогава щеше да бъде свършено с Шерман и техните последни привърженици.
И той, Маркус ван Кърк, щеше да бъде единственият победител. Никой вече нямаше да му мъти водата. Тогава щеше да бъде самотният крал в ничията земя. Ще прави сделки, ще трупа долари, така както не си е представял и в най-смелите си мечти.
Съществуваше още само един малък проблем. И той се наричаше Естер. Тя започна изведнъж да прави щуротии. Искаше да депозира своето наследство и своя дял от бизнеса на отделна банкова сметка в някакъв друг град. Дори бе възложила защитата на своите интереси на адвокат.
Крайно време бе да й се случи нещо. Това не представляваше проблем за ван Кърк. Досега се беше справял с други подобни трудности почти като на игра.
Той се обърна към Макс Росман, който яздеше до него Все още с превръзка на ръката.
— Е, Макс, как я наредихме! Сега трябва само да напишеш един прочувствен доклад за това, по какъв начин си застрелял търсения с обяви Флойд Финигън.
— Само че не бяха аз, Марк — отвърна шерифът. — Тук трябва да включим и едно друго име. Финигън носи кръгло пет хиляди долара.
— А, да, бях забравил.
— Аз ли ще получа този път цялата награда, Марк?
— Няма място за съмнение, Макс. При сделките, които извършвам, не ми се занимава с дреболии.
Макс Росман се засмя доволен.
— Сега трябва да намерим това момче, Марк.
— Няма проблем, приятелю. Ще го открием в ранчото. Или някъде из околността. Тогава ще бъдем освободители. Ще станем много известни.
Двамата се засмяха доволно…
12.
Момчето лежеше кротко върху една кожена постеля и спеше. То бе на шестнадесет години, както знаеше Ласитър.
Те го наблюдаваха през тесния отвор на прозореца, през който лунната светлина падаше точно върху лицето на Питър Кронин, сина на сенатора от Арканзас.
— Както виждаш, той е добре — прошепна Джеси.
— И ти мислиш, че няма да го открият лесно тук?
— Сам видя колко е трудно да се намери тази малка долина. Щеше ли да се оправиш сам?
— Само с много късмет.