– Знаех си, че не си никакъв градинар! – каза ликуващо момчето.
Ариус пое дъх. Хладният есенен бриз през целия ден го караше да настръхва, но сега го обля топла вълна. Тялото му никога не изпитваше студ, когато беше в готовност за битка.
– Когато градинарите се изплашат, те изпускат лопатите си и започват да ругаят, а не вадят ножове и не нападат! – Момчето кръстоса ръце пред гърдите си и огледа Ариус от глава до пети. – Варварина!
Ариус се протегна към него. Момчето отстъпи назад извън обсега му и се ухили.
– Познавам те, момче! – Имаше дузини деца роби, които тичаха из просторната вила на Флавия, но това му изглеждаше познато. – Ти тренираш със синовете на Флавия, нали?
– И аз те познавам! Веднъж те гледах в Колизеума. Последният ти двубой!
– Какви ги приказваш… – Ариус се наведе и вдигна ножа си. – Аз съм Стефанус. Един от градинарите, които се грижат за лозята.
– Аз видях Варварина
– Въобразяваш си!
Ариус проклинаше късмета си. Толкова внимаваше, криеше се сред лозята, почти не идваше в къщата, освен, за да докладва от време на време на Флавия. Другите роби от домакинството едва ли го бяха виждали достатъчно често, че да го познават като градинар, камо ли като гладиатор. А сега това момче, което почти не го беше виждало, го бе разпознало.
– Ти имаш трикрако куче, точно като Варварина – настояваше момчето. – А имаш и белег на ръката си, точно където беше неговата гладиаторска татуировка.
– Много хора се изгарят. А и много хора си гледат кучета.
– Хей, аз знам как се движи един гладиатор! Виждал съм ги! Може би не те познах отначало заради брадата, но още първия път, когато те видях, знаех, че не се движиш като някакъв глупав градинар. – Очите на момчето го пронизваха.
– Изчезвай от тук. – Ариус прибра ножа си и се върна обратно при коритото с вода.
Момчето се спусна подире му.
– Научи ме!
– Какво да те науча?
– Научи ме! Искам да стана гладиатор!
Ариус го изгледа.
– Кой луд би искал да стане гладиатор?!
– Аз.
– Махай се!
– Хайде де, трябва да ме научиш! Взимам уроци от стражите, които учат хлапетата на Флавия, но те всички са тромави. Повече от година не съм научавал нищо ново.
– Казах да се махаш!
Момчето скочи и сграбчи Ариус за колената. Ариус се претърколи на земята, но момчето го хвана за китката и се опита да направи "ключ".
– Научи ме! – задъхваше се то.
Ариус вдигна ръката си и изпрати момчето във въздуха. След секунда коляното му беше върху гърдите на момчето, а ръката му притискаше гърлото му. Ребрата на момчето изпукаха под тежестта му, но малките твърди юмруци го удряха в слънчевия сплит. Ариус се извърна и спря въздуха на момчето. Младото му лице стана лилаво под слънчевия загар, но то не помоли за милост.
Ариус рязко отпусна хватката си и се отпусна назад.
Момчето се изправи.
– Но пробих защитата ти, нали? – изхриптя то.
Ариус се изправи на крака.
– Ела утре!
– Защо не сега? – изтупа се то. – Аз съм Викс.
– Стефанус.
– Да бе!
– Каквито и да са теориите ти – предупреди го Ариус, – не ги разпространявай сред другите роби или ще те пребия. Чу ли ме, момче?
– Убий ме, ако проговоря! – закле се момчето. – Започваме ли?
– Извади си ножа – каза Ариус, като се чудеше сам на себе си защо се занимава с това. – Твърде бавно! Трябва да можеш да извадиш ножа от ножницата и да го забиеш в стомаха на противника си, преди да е успял да си поеме дъх. Обърни острието навътре!
– Така ли? Хей, и двамата сме левичари. Страхотно, а?
– … и така, той седеше на скамейката в залата на съда – разказваше Паулиний, жестикулирайки, – а жената плебейка разгорещено се кълнеше, че наследството трябва да е за нея, а не за ищеца, защото не е неин син и наследник, както твърди той. А императорът я пита: "Това истина ли е? ", и тя кима и казва: "Да, Господарю и Бог наш", а той ѝ отвръща: "Добре, тогава се омъжи за него. Веднага, още тук, а наследството ще се раздели между двама ви".
Весталката Юстина се усмихна, и очите ѝ се усмихнаха.
– А тя какво отвърна?
– Тя падна на колене и замоли да я пуснат да си отиде. И така императорът отсъди, че ищецът все пак ѝ е син и наследството ще бъде за него. – Паулиний поклати глава. – И знаеш ли какво ми каза след това? Императорът, имам предвид. Каза, че това е трик, който е откраднал от правните документи на император Клавдий. И самият Клавдий нямаше да се справи по-добре. Лицето на тази жена, когато той ѝ предложи да се омъжи за собствения си син. Юстина се засмя и Паулиний се почувства удовлетворен. Тя не се смееше често. Усмихваше се много, кротко и беззвучно, но рядко се смееше. Той се отпусна с въздишка назад в стола си.