– Изморен ли си?
Тя седеше застинала и хладна в белите си одежди, облегната на студената мраморна стена.
– Постоянно тичам последните дни – усмихна ѝ се той. – Не бих имал нищо против да прекарам един ден на твое място – да стоя в бяла стая и да гледам пламъка.
– Е, всъщност аз правя повече от това. Но е спокойно.
Тя беше спокойна. Той бе придобил навика през последната година да се отбива при нея. Императорското разследване на девиците весталки официално беше приключило, но Паулиний продължаваше да идва веднъж месечно, просто за да си поговори с Юстина. За да седне в общата стая, където всички можеха да ги виждат, както бе длъжна да прави всяка весталка, докато разговаря с мъж. Те си говориха известно време на тих глас за не особено важни неща.
– Ще се женя – заяви той ненадейно.
– Дочух нещо подобно. Момиче от семейството на Сулпициите?
– Да. Калпурния Елена Сулпиция. Императорът ще бъде домакин на годежния ни прием веднага щом авгурите[21] определят подходящата дата. Тя е вдовица – доста млада все пак, без деца.
– Това ли е всичко, което можеш да кажеш за бъдещата си съпруга? – попита Юстина.
– Почти не я познавам. Изглежда приятна, макар че просто трябва да се оженя за някоя.
– Така ли?
Той сви рамене.
– Ако остана по-дълго неженен, хората ще започнат да си мислят, че предпочитам момчета.
– Доста войници предпочитат.
Хладният глас звучеше развеселен и той я погледна учудено. Като за весталка тя имаше склонност към отявлено светски забележки.
– Приятелят ми Траян ги предпочита – каза Паулиний печално. – Казва, че мъжете са по-лесни от жените. Вероятно е прав, но за мен не е това начинът. Ще се оженя за Калпурния Елена Сулпиция и ще имам синове. – Той я погледна. – Ти някога съжалявала ли си, че не си се омъжила?
Тя примигна.
– Ами… не, аз бях… никога не съм се замисляла. Аз бях на девет, когато бях избрана. Определено не си мислех за брак по това време. А после службата в храма на весталките напълно ме погълна и никога не погледнах назад. Все пак и весталките се омъжват понякога. След като са служили трийсет години и се оттеглят.
– Наистина ли? – Сега той на свой ред остана изненадан.
– Не се случва често – смята се, че носи лош късмет да се ожениш за жена, която е била весталка. Предишната върховна весталка планираше да се омъжи, когато се оттегли от поста си. Но вместо това беше екзекутирана.
Паулиний погледна Юстина право в очите.
– Трябвало е да изчака, вместо да го взима за свой любовник
– О, той не ѝ беше любовник! Познаваха се от години, но тя никога не наруши обета си.
– Императорът се зае със случая сам. Мислиш ли, че би я осъдил без достатъчно доказателства? Не знаеш колко прецизен юрист е той!
– А ти не знаеш колко сериозно приемат весталките обета си – гласът ѝ стана хладен.
Паулиний отвори уста, но се сети, че не е учтиво да се спори с жрица.
– Не бих искал да поставям под съмнение весталките – каза той предпазливо.
– А аз не бих искала да поставям под съмнение решенията на императора. – Лека усмивка изви устните ѝ. – Нека да не спорим.
Бъдещата съпруга на Паулиний изобщо не беше заплаха за мен. Калпурния Елена Сулпиция беше набита като пони, с големи ръце и с чип нос. Също така една година по-голяма от мен. Значително щях да се разтревожа, че мога да изгубя доведения си син, от някоя подмолна нимфа на петнайсет, но тази пищна вдовица въобще не си струваше притеснението. Бях я срещала много пъти, но никога не бях говорила с нея дълго. Сега, когато беше изминала повече от година и бе дошъл сезонът на Луперкалиите, а празненствата Луперкалии бяха време за любов, авгурите най-сетне бяха насрочили дата за годежа на Паулиний с дребното пони, което щеше да му стане съпруга.
– О, скъпа, колко интересна туника! – посрещнах я аз, когато влезе в приемната ми, облечена за празненството си в двореца. – Синя? Такъв дързък избор, с кожа като твоята!
– Благодаря, Лепида. – Гласът ѝ беше спокоен. – Би ли погледнала закопчалката на гривната ми? Разхлабила се е.
Приведох се над закопчалката. Сапфирите ѝ бяха по-големи, по-сини и по-хубави от моите – аз също щях да нося синьо за приема.