– И какво каза императорът? – Юстина звучеше сякаш обсъждаха времето, а не дворцова оргия.
– Той не забеляза. Любовницата му беше там – всички бяхме зашеметени от виното, каквото и да беше сложил в него.
– Любовницата му ли? – гласът на Юстина стана остър.
– Атина. Теа. Певица. Тя е… тя е добро момиче… и си спомням… – Той преглътна думите си.
Дали е един бърборещ глупак, или не, но има неща, които не се казват на весталка.
– Какво? Какво си спомняш?
Главата му пулсираше от острия ѝ тон.
– Не знам какво си спомням. Не знам дали е истина или сън. Но...
– Какво?
– Теа. И императорът. Той… аз не ги гледах, но той… правеше някои неща… вероятно е просто от наркотика! Кой знае какво видях? Видях змии да се спускат от тавана и видях мозайки да оживяват, и видях кръвта на Теа да позеленява; кой може да каже какво се е случило в действителност?
– Ти отиде ли да я видиш по-късно? Може би тя би изяснила нещата.
Паулиний избягваше погледа на весталката.
– Императорът никога не би наранил Теа. Той я обича.
– Може и така да е. Мислиш ли, че за всички мъже любовта е целувки под лунна светлина? За някои мъже любовта е болка.
– Юстина – много предпазливо каза той, – не съм дошъл тук, за да слушам как очерняш името на моя император.
– За какво си дошъл тогава?
– Не… не знам. За да си призная всичко. Имам нужда някой да знае… да знае какъв съм. Светът ме гледа и вижда герой. Дясната ръка на императора. Но това е лъжа! Аз съм точно толкова глупав, колкото изключителен е баща ми, точно толкова страхлив, колкото храбър е приятелят ми Траян, и аз съм… изменник!
– И така, призна си! Какво искаш сега? Опрощение?
Той кимна бавно.
– Съжалявам, Паулиний! Опрощение могат да дават само боговете.
За пръв път тя използва името му.
– Утеха тогава? – Усещаше езика си скован и я погледна примирено.
– Утеха мога да ти дам.
Ръката ѝ беше хладна и успокояваща за бушуващата му кръв.
Глава двайсет и пета
– Още една година, Атина. Да пием за това.
– Както желаеш, цезаре – отпих от виното си и седнах там, където Домициан обичаше да сядам – в краката му, за да може да милва главата ми или да я удря, ако го обземеше съответното настроение.
– За новата година! – Той пи, засега весел. – Колко време сме заедно?
– Почти четири години.
– Четири години. Чувам, че плебеите те наричат "господарка на Рим"… – Бегло намръщено изражение и ръката му се спря в косата ми. – Предполагам, че е вярно, щом аз съм Рим, а ти си господарката на леглото ми, но все пак не ми харесва. Все пак изминаха четири години, а аз не те познавам по-добре, отколкото в началото. – Ръката му продължи да милва косата ми. – Знаеш ли какво вещае новата година, Атина?
– Какво?
– Разкриване на тайните.
– Аз нямам тайни.
– О, мисля, че имаш доста. Кажи ми една!
– Добре. Да, добре. Ще ти кажа една. Само не… Добре! – Поех си дълбоко дъх. – Разхождах се преди около месец около Храма на Веста и една весталка ме погледна.
– И?
– Тя ме съжаляваше.
– И това е тайна?
– Стори ми се важно, някак… Гледаше ме с широко отворени очи, сякаш знаеше всичко.
– Това, че те е зяпала някаква съсухрена стара девственица?! Вероятно ти е завиждала. Кажи ми друга тайна!
– Нямам какво друго да кажа, цезаре.
– Да ти кажа ли аз една твоя тайна? Да ти кажа ли за гладиаторите, които си обслужвала на петнайсетгодишна възраст? О, да, знам за това!
– Аз… аз никога...
– Лъжеш неубедително, Атина! Лепида Полиа казва, че винаги си била такава.
– Не трябва да вярваш на Лепида Полиа, цезаре – призовах аз цялото си спокойствие. – Тя ме мрази.
– Правилно! Прозрачно е. Но беше такъв извор на сведения, че не мога да не съм ѝ благодарен. И така, какъв беше Варварина в действителност?
Отворих уста, но от там не излезе нищо. Нищо! Вътре в мен всичко се бе смразило.
– Не е единствената ти плячка, доколкото разбирам, но определено е наградата. Гладиаторът, когото наричаха бога на войната – доста добро постижение за обикновена робиня. Той колко ти плати?
– Не, аз… той никога не...
– А, значи е било любов. Колко трогателно! Варварина и неговата еврейка! Ти гърчеше ли се в обятията му и смееше ли се, както не искаш да правиш за мен?
– Това… Това боли...