Усети се, че гледа втренчено пред себе си, и с трясък свали забралото си. Нямаше нужда да разбира кой беше Ахилес, нито каква роля щеше да играе. Убиването си беше убиване.
Демонът радостно се разви от спиралата си в гърдите му.
Гласът на говорителя прозвуча отново, за да укроти овациите.
– А сега – достойни противници на могъщия герой Ахилес. Портата в другия край на арената издрънча. Ариус захвърли плаща от раменете си и вдигна меча, като се приведе и зае поза за битка.
– ЦАРИЦАТА НА АМАЗОНКИТЕ И НЕЙНИТЕ МОМИЧЕТА ВОЙНИ!
Острието на Ариус потрепна.
Жени. Пет жени. В покрити с пера златни шлемове и щитове във формата на полумесец, със златни гривни на глезените. С голи гърди, за да може публиката да утоли похотливия си взор. Тънки блестящи саби, вдигнати високо. Устни, стиснати в мрачно изражение.
Яростта на демона се изпари. Остави го студен и треперещ. Върхът на меча му се сведе надолу и докосна пясъка.
Водачката им, покрита с червени пера, нададе остър писък и се спусна към него.
– Ох, проклет да съм… – изръмжа той и вдигна меча си.
Подхвана ги една по една. Първо най-дребната. На не повече от четиринайсет. Тя се опитваше да го прободе повече с отчаяние, отколкото с умение. Уби я бързо. После тъмнокосата с родилен белег на рамото. Той изби сабята от ръката ѝ и извърна очи щом я съсече. Всеки удар траеше векове.
Бавно, изключително забавено, като в сън, той видя как водачката им се изправи и извика, опитвайки се да ги събере. Тя знаеше какво прави. Ако бяха нападнали заедно може би щяха да успеят да го повалят. Но те изпаднаха в паника и се разпръснаха. И за най-голяма и бурна радост на тълпата, той се спусна след тях и ги съсече една по една.
Просто се опита да го направи бързо.
Водачката с дръзки алени пера – тя беше последна. Добре се съпротивляваше, задържаше меча му отново и отново с тънкия си щит. Сабята ѝ беше лека като вейка, когато се кръстосваше с неговия меч. Очите ѝ изглеждаха огромни и диви през процепа на забралото.
Той изби сабята от ръката ѝ и притисна шипа на щита си към голите ѝ гърди. Вратът ѝ се изви в агония. Тя се сви на пясъка като пречупена глинена фигурка.
Не беше мъртва. Още не. Просто се давеше в собствената си кръв, с изпотрошения си гръден кош се опитваше да поеме въздух. Той уморено пристъпи напред, за да пререже гърлото ѝ.
"Мите! Мите!"
Викът порази слуха му и той занемял погледна нагоре. Навсякъде по редовете от зрители палците сочеха нагоре за милост. Виковете бяха добронамерени, мнението единодушно: милост за последната амазонка!
Очите му пламнаха. Пот. Той захвърли меча настрани и застана на едно коляно, за да пъхне ръката си под раменете ѝ. Тя кървеше отвсякъде Очите ѝ отправиха към него мътен поглед. Олюляващата се ръка се протегна, за да махне забралото му. И тогава гласът ѝ го разтърси до мозъка на костите, когато му проговори на езика, който не беше чувал повече от дванайсет години. Родният му език
– Моля те… – каза тя с хриплив глас.
Той я погледна втренчено.
Тя отново се задави в собствената си кръв.
– Моля те.– Той погледна в тези огромни, отчаяни очи.
– Моля те.– Той плъзна дланта си в косата ѝ, завъртя главата ѝ назад, за да разголи изящната ѝ шия. Тя затвори очи със силна въздишка. Той с лекота прокара острието през едва пулсиращата ѝ артерия под челюстта.
Когато изпотрошеното ѝ тяло изстина в ръцете му, той погледна нагоре. Публиката беше затихнала. Той се изправи, целият опръскан с кръвта ѝ и гледан от хиляди невярващи очи.
Гневът на демона се надигна и Ариус с всички сили започна да удря мраморната стена с меча си. Удряше отново и отново, чувстваше мускулите на гърба си и накрая острието се счупи на две с грозен звук. Той метна парчетата настрана, изплю се върху тях, след това изтръгна яростно шлема си и го запокити след тях.
Яростта се надигна в гърлото му и той закрещя – не ругатни, просто продължителен зверски рев без думи.
Те го аплодираха.
Аплодираха.
Те ликуваха, те пищяха, те го заливаха с хвалебствени крясъци като болезнено падащи капки дъжд. Те хвърляха монети, те хвърляха цветя, те се изправяха на крака и скандираха името му. Те тропаха с крака и разклащаха мраморните скамейки.
Едва тогава той се разплака, застанал сам насред огромната арена, заобиколен от телата на пет жени и от хиляди бавно сипещи се листенца от рози.
Глава втора
– Той е великолепен – гласът на Лепида звучеше лениво. – Не мислиш ли, Теа?
Измънках нещо, посягайки към шишенцето с розово масло. Господарката ми лежеше по лице на зелената мраморна маса за масаж в банята на семейство Полий – красива чернокоса русалка сред безвкусните фигури на риби по мозайката и показната бъркотия от шишенца с парфюми.