– Заболя те повече, когато видя как умря! Нали? Толкова ли болеше, колкото сега?
– Аз...
– Предполагам, че не трябва вече да ревнувам от него! Но почти ми се ще да е жив отново! Само така щях да мога да го погледна в очите и да му кажа, че притежавам неговата жена! По два пъти на нощ, ако пожелая! И тя пъшка като курва, каквато всъщност е, и носи моя нашийник, и взима от моето злато.
Запратих бокала си към стената и той отскочи с лек, дрънчащ звук.
– Спри!
– Значи богинята на мъдростта се пропука най-сетне? Какво приятно малко представление! Моля, чувствай се свободна да си поплачеш. Харесвам сълзите у жените. Ти беше добро момиче тази вечер, Атина. Достатъчно добро, че да заслужиш награда. Искаш ли награда?
– Не, цезаре – отвърнах, борейки се със сълзите си.
– Без награда? Може би ще ти кажа една от моите тайни в такъв случай. Да, това звучи справедливо… – Той се отпусна назад, удряйки главата ми в коляното си. – Разказвал съм ти доста неща за брат си, нали? Тит Златния, любимецът на народа, загинал така трагично в разцвета на младостта си… Ами аз го убих! Бял арсеник във виното му. Убих брат си и после взех дъщеря му. Мисля, че Юлия подозираше нещо. Може би това я докара до лудостта. Ще те докара ли и теб до лудост? Съмнявам се. Ти си твърде вулгарна, че да полудееш! Първият човек си, на когото казвам… Предполагам, че сега ще трябва да те задържа завинаги. Не мога да те пусна да си отидеш с тайна като тази, нали?
Не. Предполагам, че не можеше.
– Пий, Атина! Пий! – Той се отпусна назад развеселен. – Цяла нова година!
Изглеждаше, сякаш Юстина се забавлява.
– И защо мислиш, че съм измамена?
– Не измамена – поправи се Паулиний. – Виждам, че ти е добре тук. Но това е просто късмет. Щом са те взели, когато си била на девет, ти все още не си знаела дали си струва да се откажеш от семейство и деца и… и от всичко друго. Никой още не знае нищо, когато е на девет
– Аз определено знаех, че е голяма чест да бъда избрана да служа на Веста. И в известен смисъл това ми дава повече власт, отколкото на теб.
– Защо? – Той подпря брадичката си с длан и я погледна.
– Каквото и да кажа, хората ми вярват напълно и безрезервно, защото като жрица думата ми е свещена. Ти можеш ли да кажеш същото?
– Не – призна той, – независимо какво кажа, хората допускат, че имам подмолни мисли.
– Аз съм в безопасност където и да пътувам, защото който нападне жрица, рискува да си навлече гнева на богинята ѝ. Ти можеш ли да кажеш същото?
– Определено не! Само тази година вече има два опита за покушение срещу живота ми. Много врагове си създадох, когато императорът ме повиши и прескочих толкова други в йерархията.
– Ако срещна осъден затворник по пътя му за екзекуция, мога да му дам божествено опрощение, което дори и императорът не може да отхвърли. Ти можеш ли да кажеш същото?
– Наистина ли? – попита Паулиний, отклонявайки се от темата. – Можеш да дадеш опрощение на престъпник ей така, по прищявка?
– Не по прищявка! Заради божествена вяра. Ако Веста ми прошепне, че е невинен!
– Тя често ли ти шепне?
– Понякога.
Юстина скръсти ръцете си в наистина божествено спокойна поза, но лека усмивка играеше по устните ѝ.
– Е, предполагам, че ти печелиш! – Паулиний се облегна назад. – Освен… А можеш ли да яздиш кон в галоп към орда от крещящи, намацани със синя боя диваци?
– Не – каза сериозно тя. – Воалът ми ще се изцапа.
– Тогава да кажем, че сме наравно.
Паулиний сложи длани зад тила си.
– Паулиний
– Какво?
– Ти се хвалиш
– Може би да.
– Защо си правиш труда да се хвалиш пред жена, която е дала обет за непорочност?
– Защото искам да имаш добро мнение за мен.
– Вече имам такова мнение, Паулиний Норбан! Няма нужда да се хвалиш.
– Добре. Мога ли да те питам само още едно нещо?
– Разбира се.
– Успях ли да те впечатля?
Тя избухна в смях.
Той се ухили и заби поглед в земята, като разчорли косата си.
– Успях ли? – настоя той.
– Невероятно много.
– Наистина ли? – Отново се почувства като малко момче.
– Аз съм весталка, Паулиний – засмя се тя отново, – думата ми е свещена!
Мечът на Ариус изхвръкна от ръката му, очерта изящна дъга и се приземи в пролетната кал.
За миг Викс се загледа в него. После замахна със своя меч високо във въздуха.
– ДА! Аз обезоръжих Варварина! Да, аз съм БОГ!
Той нададе боен вик и трикракото куче се сгуши на сянка върху наметалото на Ариус и започна да гризе още по-усърдно един от сандалите му.