– Късмет – Ариус беше доволен, но не искаше да се издаде. – Опитай пак!
Ухилен, Викс се наклони назад в нападателна поза в готовност с меча. Ариус го нападна отстрани. Викс го блокира, приклекна и отвърна на удара; тренираните му мускули грациозно преливаха един в друг при всяко замахване. Той се биеше разумно, не се приближаваше прекалено до Ариус и така избягваше сблъсъка с по-силното тяло на противника си. Разчиташе на ловкостта си – вече беше станал много бърз.
Едва когато размитата пролетна слънчева светлина затрептя и се изгуби зад лозята, те забиха мечовете си в земята и седнаха изморени до тях.
– От утре започваме работа с щита. – Ариус му подаде кана с вода. – Отнема време да свикнеш с тежестта.
– С какъв щит?
Щитовете определяха класа на гладиатора: голям продълговат щит за mirmilliones с меч – гладиус; квадратен щит за thraces с извит меч. Без щитове се биеха retiarius – мъже, въоръжени с тризъбци, кама и мрежа, които според Викс бяха най-долни сред долните.
– С голям щит. Ще си с тежко въоръжение.
Ариус погледна към ученика си с преценяващи очи. Беше израснал като лоза – вече достигаше до рамото на Ариус и дори на единайсет тялото му беше мускулесто като на конче. Някой ден щеше да стане едър мъж.
Викс потопи лице в каната с вода и избърса челото си с опакото на ръката, жест, който беше усвоил от Ариус. Освен това си беше подстригал косата късо, като на Ариус, и беше започнал да иска виното си неразредено, както го пиеше Ариус. Ариус беше странно озадачен. Много неща е бил той в този живот: варварин, каторжник, гладиатор, роб, развлечение за публиката, чудовище… Но никога преди не е бил нечий герой.
– Знаеш ли, майка ми ще идва да ни посети – каза Викс. – Домина Флавия е получила писмо.
– Кога ще дойде? – Ариус наведе каната с вода, за да може и кучето да пие.
– Следващия месец. В края на май. Ти не си виждал майка ми, нали?
– Не.
– Тя е ужасна – каза Викс мрачно. – Строга е. Ще ти хареса. Хей, може ли още един двубой, преди да се стъмни?
– Защо не?
– Пак ще те обезоръжа!
– Не се пъчи толкова – усмихна се Ариус и перна момчето по врата.
Маркус тъкмо беше спрял пред стълбите на Капитолийската библиотека, когато Калпурния Сулпиция извика името му.
– Маркус, ти ли си?
– Калпурния! – Той се отдръпна от взета под наем носилка, край която се беше спрял за малко, за да размени с човека в нея няколко думи, и се усмихна на бъдещата си снаха. Синя пала покриваше раменете ѝ, двама роби вървяха след нея с ветрило и ѝ пазеха сянка от слънцето, а тя носеше кошница в едната си ръка като всяка порядъчна домакиня. – Колко се радвам!
– Да не те прекъснах? – Калпурния направи жест към наетата носилка. Бледа женска ръка, отрупана със смарагди, току-що беше дръпнала сивите завеси, а носачите се отдалечаваха забързано.
– Съвсем не – каза Маркус, без да дава повече обяснения. Той премести вързопа от свитъци в другата си ръка, опитвайки се да не ги изпусне, когато го блъсна една явно притеснена плебейка, която се втурна покрай него след децата си. В ясна пролетна утрин като тази всяка римлянка се беше запътила към Форума.
– Какво те води насам, Калпурния Сулпиция? На пазар ли?
– Да, за обици. Загубих един нефрит.
– Купи си топаз вместо нефрит.
– Моля?
– Топаз – посъветва я Маркус. – Имаш прекрасни очи с лешников цвят. Ако носиш жълт камък в близост до тях, ще изглеждат като златни. Виждала ли си Паулиний наскоро?
– Не… той е… зает.
Маркус проучваше лицето ѝ.
– Пренебрегва те, нали?
– О, не – притеснено отрече тя.
– Да, така е. Посъветвал ли се е въобще с авгурите за дата за сватбата?
– Разбира се. Мислехме за миналия септември, но майка ми беше толкова болна тогава, че изглеждаше по-подходящо да отложим нещата
– Сега по-добре ли е?
– Да, сега да. Така че не е виновен Паулиний – усмихнато каза тя. – Просто лош късмет.
– Можеше да се постарае повече – рече той строго. – Сгодени сте от две години. Лош късмет или не, но семейството ти ще е в правото си да потърси някой друг за теб.
– Не и при положение, че самият император подкрепя този брак. А и освен това… – усмивка пробяга през лешниковите очи на Калпурния. – Баща ми каза, че мога да избера втория си съпруг сама. Аз искам да се омъжа за Паулиний.
Маркус почувства как в него се надига гняв срещу сина му. Такова безупречно момиче – хубаво, с добро възпитание, интелигентно, разбиращо – да го чака, а той да не може да събере смелост!
– Ще говоря с него!