– И така? – каза той.
– Казах му, че си имам ревнив любовник.
– Каза ли му кой?
– Не. Не можах дори да произнеса името му. Това са две несъвместими за мен имена. – Тя побутваше, подреждаше копринените възглавнички в носилката. – Казах му да попита когото пожелае от вилата, ако иска да знае.
– И сега какво?
– Това зависи от теб – скръсти тя ръце, докато гледаше напълно неподвижно навън през пердетата.
– От мен?
– Ще кажеш ли на императора, или не?
Да кажа на императора!
– Той ще те убие! – каза Паулиний изведнъж и нямаше нужда от извинения или обяснения за дръзките му думи.
– О, да! – спокойно се съгласи тя. – Ще убие и мъжа, когото познаваш като Стефанус… И нашия син… Може да накаже и Флавия също, за това, че ни е позволила да се видим. Така че изборът е твой.
– Това не е честно!
– Ти му служиш! – тя обърна очите си към него. – Аз съм притежавана от него, но ти му служиш! Нищо не е честно!
Той впи поглед в нея. Още една тайна. Още една тайна между него и мъжа, на когото беше дал думата си. Още една тайна!
– Ако не му кажа – промълви той, – какво ще стане после?
– Ще продължавам да посещавам Викс – каза тя. – Ще виждам и баща му от време на време. Но нищо няма да се случи между нас. Имаш думата ми!
– Думата ти ли?
– Тържественото ми обещание. Доста егоистично обещание, всъщност. Ако си намеря друг мъж за любовник, Домициан със сигурност ще разбере, ще усети миризмата върху кожата ми и това ще бъде краят и за двама ни – за мен и за… Стефанус. Не искам това да се случи!
Тя си пое въздух, раздвижи се в коприните си, сякаш бяха окови.
– И така, Паулиний… Какво ще направиш?
– Ще говорим пак за това на сутринта – каза Паулиний.
– Благодаря ти. – Тя се облегна назад върху възглавниците. В очите ѝ проблеснаха сълзи и бавно се стекоха по бузите ѝ.
– Още нещо… – рече внезапно той. – Твоят Стефанус… Виждал ли съм го някъде и преди?
– Не! – погледна го тя. – Не може да си го виждал!
През останалата част от пътя към вила Йовис мълчаха.
– Тя каза ли ти, кой е ревнивият ѝ любовник? – гласът на Флавия бе на нивото на лакътя на Ариус.
– Не. – Той отклони поглед от отдалечаващата се носилка и се обърна към племенницата на императора. – И ти си я познавала… През всичкото това време си я познавала!
– Да. Невероятно, нали? Орисниците на съдбата вероятно добре са се посмели за наша сметка.
– Любовникът й… Кой е той?
Той не поиска да притиска Теа, когато отказа да каже името му. Беше твърде щастлив да чуе гласа ѝ, твърде щастлив да я види отново… Докато беше достатъчно близо, че да може да я държи в обятията си, любовникът нямаше значение.
Но сега...
– Кой я притежава?
– Попитай когото и да е. – Флавия го потупа по ръката и се отдалечи.
Той сграбчи за рамото първия роб, когото видя.
– Жената в онази носилка – сочейки към облака прах, който се беше вдигнал след заминаването на Теа, – коя е тя?
Робът го изгледа, сякаш беше някакъв слабоумен.
– Знам, че никога не излизаш от онази колиба, но наистина ли съвсем нищо не знаеш? Това е Атина. Любовницата на императора.
Императорът!
Ариус се обърна заслепен, сграбчи дървения парапет до градинската порта.
Демонът, толкова дълго спящ в дъното на съзнанието му, се размърда, жаден за убийство.
Теа и императорът! Неговата Теа в леглото на мъжа, който му отказа рудиус, който го засипа със стрели на арената, на когото бе забавно да наблюдава как съсичат най-добрия му приятел!
Внимавай, голямо момче, дрезгавият глас на Херкулес дращеше в главата му. Внимавай!
Парапетът до портата започна да пука под ръцете му.
– Ариус?
Той се обърна, ръката му сграбчи ножа. Но беше просто Викс. Викс стоеше там и изглеждаше необичайно зашеметен и дребен.
– Роди се, след като бях продадена – беше казала Теа по някое време през този час на пропуснатите години. – Аз не му казах… Не мислех, че някога ще те види. Той погледна на Викс с нови очи.
– Кажи на сина си да остави коня ми на мира – беше се сопнал на Ариус преди две седмици един каруцар, който разтоварваше бъчви пред вратите на складовете на Флавия.
– Той не ми е син – беше казал Ариус развеселен. – Не и този малък хитрец!
Дори не бе мечтал да има син. Никога не беше смятал, че ще живее достатъчно дълго, за да има. Сега той видя това, което и каруцарят беше видял. Червеникавата коса на Викс, светлите му очи, силната му лява ръка. Рефлексите му, силата, умелото боравене с меча.