– Не би трябвало да го позволявам!
– О, за бога. Те докоснали ли са се поне веднъж през цялото време, докато ги наблюдаваш?
– Не е необходимо да се докосват… – измънка Паулиний.
Атина и нейният градинар, седнали на благоприличните няколко педи разстояние един от друг на мраморната пейка в атриума, създаваха достатъчно горещина помежду си, че да се опече хляб. Но лицето на Флавия стана по-твърдо.
– Звучиш като ревнив любовник, Паулиний! Надявам се, че не се влюбваш в Теа. Това би било едно хубаво изпитание за лоялността ти, нали?
Той се изчерви.
– Аз не...
– Тогава я остави на мира. Тя ти даде дума, че няма да предаде императора. Или нейната дума не струва нищо, защото е еврейка и робиня?
– Сигурен съм, че възнамерява да спази дадената дума – каза той сковано, – но моите задължения са към императора, а императорът би искал да знае за това.
– Кажи на чичо ми и подписваш смъртната ѝ присъда!
– Не...
– Не ми ли вярваш?
– Той е мъж на честта
– Не, не е! – каза тя смразяващо.
– Флавия, не знаеш какво говориш!
– Знам точно какво говоря! – повиши глас тя. – Мислиш ли, че го познаваш по-добре, отколкото аз?
– Служа му вече шест години. В разгара на битка...
– Битка! – Флавия изфуча. – Че кой говори за битките?! Аз съм му племенница! Знаеш ли какво съм виждала? Виждала съм го да намушква мухи във въздуха с върха на перото си и да ги наблюдава как се гърчат, докато умрат. Виждала съм как изстрелва стрели по роби, докато заприличат на морски таралеж! Виждала съм го да осъжда мъже без съд, заради удоволствието да гледа как му се молят. Чичо ми е суров мъж, суров и жесток, а най-жесток е към жените си!
Паулиний отвори уста, но Флавия продължи със зачервено лице:
– Знаеш ли, че императрицата някога се усмихваше? Дори се смееше? Откакто е с Домициан, тя се превърна в мраморна статуя, покрита със смарагди. Ти си играеше с Юлия, когато бяхте деца, но просто реши, че е луда, когато плъзнаха слуховете. Ти не получаваше писма от нея и не знаеш, писмата ѝ ставаха все по-кратки и по-кратки, по-безнадеждни, докато накрая не умря всичко… И единственото, което можахте да направите, беше да се зарадвате, да си отдъхнете! А Теа! Боже мой! Ти не си единственият, който служи на императора в продължение на години! И тя му служи – в леглото и с музиката си, и си плаща за това! Тя крие сина си и крие белезите си, но когато е сама, източва от кръвта си в купа и си мисли за смъртта! Знаеш ли това, префекте? Не, разбира се, че не. Но аз го знам и не защото тя ми го е казала, а защото знам къде да гледам, защото познавам Домициан цял живот и знам какво мисли, когато гледа хората – и защото сега гледа към синовете ми!
Тя избухна в сълзи. Паулиний стоеше изумен с отворена уста.
– Така че, що се отнася до мен, ако Теа иска любовник – тя е добре дошла при него! – Въгленът, очертаващ очите на Флавия, се стече по бузите ѝ и тя гневно го размаза. – Ако всичко, което иска, е да седи в градината и да разговаря с един мъж, който я обича – мъж, който е нормален, – тогава ще я прикривам! Не можах да го направя за Юлия, но ще го направя за Теа. Тя си го е заслужила! И ако не виждаш това, Паулиний Норбан, тогава, за бога, отвори си очите!
Тя се втурна навън от стаята, привела рамене, хлипаща… Паулиний се загледа след нея.
– Защо не дойде по-рано?
– Не можех, Ариус.
– Дванайсет години мислех, че си мъртва. Виждах те навсякъде, като дух.
– И аз те виждах навсякъде. Във Викс!
– Трябваше да се досетя.
– Аз самата не знаех, не и преди да ме продадат.
– Трябваше да те взема, когато имах възможността. Да те метна на рамо като истински варварин!
– Ти вече не си варварин – нежно каза тя. – Ти си градинар.
– Не особено добър. Всички лозя имат главня, откакто аз започнах да се грижа за тях. Но не бях и особено добър варварин, когато те имах.
– Не говори така. Правиш нещата по-трудни.
– Красива си. Коприна, меки ръце, нямаш мазоли.
– Вече не ми е позволено да върша никаква работа.
– Освен да чакаш императора?
– Недей!
– Защо не мога да те докосвам?
– Той ще го надуши по кожата ми.
– Той не е бог!
– Но аз нося "окото" му… Ариус, той никога няма да ме пусне. Веднъж щом сложи знака си на нещо, то остава негово завинаги.
Тишина. Той се протегна към нея.
– Ариус… Ариус, недей!
– Недей какво?
– Не ме докосвай.
– Какво има? Ти трепериш.
– Не, аз… аз… просто не се опитвай да ме целунеш. Моля те.
– Имам нужда да се уверя, че си истинска. Изглеждаш като някакъв сън, а аз съм стар и грозен