Паулиний видя един преторианец да флиртува с робиня, докато стоеше на пост.
– Вие продължавайте – каза той на баща си и спря, за да скастри набързо провинилия се.
Когато се приближи до триклиниума, забеляза, че Флавия и семейството ѝ са пристигнали. Момчетата бяха продължили напред с баща си, изпаднали в страхопочитание от великолепието, но Флавия беше спряла в съседното преддверие и мъмреше за нещо едно от момчетата си роби. Викс, синът на Теа, забеляза Паулиний и ускори крачка.
– … ще стоиш най-отзад, отвратително дете, докато не свърши приемът, а после ще отида да кажа няколко думи на ухо на майка ти и ще можеш да я видиш. Викс носеше безлична робска туника с емблемата на семейството на Флавиите, но му липсваше робско примирение, докато оглеждаше със зяпнала уста великолепието от мозайки и колони в новия дворец.
– Еха! Това е страхотно голямо!
– Защо си го довела? – сниши глас Паулиний.
– Теа не го е виждала от месеци, помислих си, че може би ѝ е домъчняло… – отвърна тя, докато държеше Викс за туниката му и го плесна, преди той да успее да се шмугне зад една колона. – Но започвам да се съмнявам, че идеята е добра.
– Дръж го в преддверието, където никой няма да го види – посъветва я Паулиний.
Жалбите на Флавия го догониха по коридора:
– Ако изобщо някой е способен да удържи малкото чудовище, където и да било!
Досадна вечер, доста различна от онзи прекрасен прием в Домус Августана по повод годежа на Паулиний. Всички бяха много официални тази нощ в масивната церемониална зала за приеми в новия дворец, приглушени гласове бъбреха любезно за несъществени неща, пригласяше им плискащата се вода на големия кръгъл фонтан, ограден от арки. Флавия беше погълната от разговор със съпруга си, двамата ѝ синове тормозеха дебелия нисък астролог с въпроси, Маркус и Калпурния обсъждаха някаква отегчителна политическа теория, а Паулиний… Паулиний ме пренебрегваше. Докато разговаряше с императора, погледът му изглеждаше малко резервиран. Дали не се бяха скарали? Е, това изобщо не ме интересува! Но той се опитва да ме отхвърли и дори бе отказал последната ми покана. Нещо трябва да се направи по този въпрос!
Очите ми се спряха на Теа. Тя носеше виненочервена копринена туника – наситен пурпурен цвят като засъхнала кръв, – обшита по ръбовете с кехлибарени мъниста и кехлибарена диадема ниско над челото. Унила, с празен поглед, пренебрегната от императора. Но тя все още седеше на същия лектус до императора. На мястото, където би трябвало да бъде жена му, ако присъстваше.
Един едър грък с бяла копринена туника се наведе, за да вземе празната ѝ чиния, и бдителността ми се изостри. Нейният личен роб? Хубав беше, както и да се казваше. Висок, златист, мускулест, красив. Той се наведе, кичур с цвят на пшеница падна върху челото му, а Теа го дари с първата си усмивка за вечерта, когато докосна ръката ѝ.
– Атина!
Тя подскочи, но гласът на императора звучеше весело.
– Трябва да ни попееш!
– Разбира се, цезаре! – Тя взе лирата си и стана. Властващият ѝ любовник я наблюдаваше с непроницаемо изражение. Беше ли получил писмото ми, или не?
– Красиво! – аплодира я Маркус, когато песента свърши. – Спомням си първия път, когато те чух да пееш, Атина. Гласът ти винаги ми е доставял несравнимо удоволствие!
– Тогава съм ти задължен, Маркус Норбан – провикна се императорът от мястото си. – Без нейното чуруликане изобщо нямаше да я срещна.
Каква щастлива мисъл.
– А ти какво ще кажеш, Атина? – Императорският глас изведнъж я жилна като камшик и я накара да замръзне на място, преди да успее да развее пурпурния си шлейф. – Какъв късмет, че можеш да пееш като богиня, каквато не си, нали?
– Да, цезаре.
– Сега мога да си те представя как търкаш плочките и пееш на жабите. – Гласът му беше провлечен, развеселен и твърд. – Без коприни, без бижута, без меки пухени легла… Без любовник.
Леки тръпки на вълнение полазиха по врата ми.
– Не. – Гласът ѝ беше безизразен. – Нямаше да имам нищо от това. Голяма щастливка съм.
– Да, така е. Всичкият лукс на империята е на твое разположение… Император, който да ти го предоставя… А зад гърба му – друг мъж, когото ти да даряваш с благоволението си.
Съвсем бавно лицето ѝ стана по-бяло от тебешир.
– Наистина, Атина – каза той меко. – Смяташе ли, че няма да разбера?
Триумфален вик се надигна в мен.
Маркус и Калпурния размениха недоумяващи погледи. Паулиний изглеждаше вцепенен. Флавия хвърли бърз поглед от Домициан към Теа и обратно.