Выбрать главу

– Имаш предвид онези слухове, че момчето се е опитало да го убие на вечерния прием? Всички знаем, че императорът не си е счупил крака по време на езда, макар и така да твърдят лекарите

– Глупости! Домициан щеше да нареди да пръснат главата на момчето още на място

– Не и ако е копеле на самия император.

– Не е! Флавиите винаги се различават лесно по румените бузи, по носовете… Такова едро яко момче като това си е чиста проба селянче

– На Атина ли е?

– Не. Ако беше, той щеше да задържи и нея. Момчето е незаконен син на някоя друга негова любовница, някоя робиня, вероятно.

– Роб или не, това е новият любимец на Домициан. Време е да започнем да се кланяме на момчето в червено, не мислиш ли?

***

Братовчедът на императора, Флавий Клеменс и големия му син бяха екзекутирани на Гемония – място, известно още като "Стълбата на воплите"[22].

Два дни по-късно беше ред на Флавия Домицила да бъде ескортирана от килията си. Официалното обвинение беше – неблагочестивост.

Маркус я наблюдаваше от тълпата, прав, застанал редом с плебса, яростта се надигаше безпомощно в гърдите му. Беше се произнесъл в Сената толкова гръмко, колкото беше посмял, но никой не го бе подкрепил. Всичко, което му оставаше сега, беше да наблюдава как Флавия върви към смъртта си, облечена в същата туника, която носеше на приема, на който синовете ѝ трябваше да бъдат провъзгласени за престолонаследници. Един от тях вече беше убит. Никой не знаеше дали по-малкият беше жив или мъртъв.

– По-голямото момче е вече достатъчно голямо, че да има амбиции – бе свил рамене Домициан, – а за по-малкия все още не съм решил. Никой не смееше да попита. По-безгрижните придворни се обзалагаха дали момчето вече е изпратено на заточение, или е удушено в килията. Едно беше сигурно – императорът не си направи труда да присъства на екзекуцията на племенницата си.

Тълпата беше много мълчалива, докато Флавия изминаваше последните си крачки. Никой не дръзваше да извика думи на протест, но тя бе популярна. Беше изпълнила дълга си раждайки синове и осигурила наследници; даряваше щедро на просяци и деца; може и да беше християнка, но винаги отдаваше почит на боговете, на които трябваше. Сега вървеше с празни очи и изцапана с кръв през последните мигове от живота си. Синът ѝ, ако все още беше жив, със сигурност нямаше да я надживее много. Последните клончета от рода на Флавиите щяха да бъдат окастрени от дървото.

– Спрете!

Маркус рязко обърна погледа си, като чу гласа. Фигура, облечена в бяло, се виждаше едва-едва иззад червенозлатната стена от императорски стражи.

– Отдръпни се – сопна се един от преторианците. – Съпровождаме Флавия Домицила към мястото за екзекуция!

– Какво е обвинението? – Това беше женски глас, благ, спокоен.

Флавия стоеше търпеливо, като вол, който чака да го принесат в жертва.

– Неблагочестивост. Сега се отдръпни от пътя!

– Аз съм весталката Юстина. В името на Веста я обявявам за невинна по обвинението. С пълномощията си на жрица премахвам смъртната присъда, която ѝ е наложена!

Тълпата започна да шепне.

Флавия отвори очи.

– О, не! … – каза тихо Маркус.

– В този случай императорът е безсилен. Богинята, на която служа, простря милостивата си ръка над тази затворничка. Екзекутирайте я и ще си навлечете божествено възмездие!

Преторианецът търсеше думи.

– Ами ние… Ние ще трябва да те заведем пред императора… Ние не можем...

– Добре тогава. Сигурна съм, че пред погледа на целия римски народ той няма да престъпи най-древните закони!

Весталката застана между двамата пазачи, забулената ѝ с воал глава се губеше между покритите им с брони рамене. Флавия я гледаше вторачено, помътнелият ѝ поглед се избистряше. Маркус чу ясно гласа ѝ, когато преторианците се обърнаха и поведоха двете жени обратно към Домус Августана.

– Защо? … Какво? … Защо го правиш?

– Веста ми каза да те спася – отвърна спокойно весталката.

– Но аз не вярвам в нея… Аз съм рисуваща риби християнка. Не вярвам в нея

– Няма значение. Независимо от това тя иска да живееш!

– Но… – Те се отдалечиха и Маркус вече не чуваше разговора им, но можа да види ужаса, надигащ се в очите на Флавия, докато наблюдаваше своята спасителка. Същият ужас се надигна в гърдите му, защото познаваше този глас – познаваше го много добре

– Твоята смърт срещу нейната! – каза Маркус на висок глас. – Той няма да допусне да стане по друг начин!

вернуться

22

Стълбата на воплите – склон от Капитолийския хълм към р. Тибър, по който са свличали с куки телата на наказаните. – Б.ред.