Старата година беше умряла и по императорски декрет Рим щеше да посрещне новата със смърт.
Странна, негодуваща тълпа се беше събрала, за да изпрати Флавия в изгнание, а весталката – към смъртта ѝ. Императорът беше обявил ден за празненства, но знаменосците изглеждаха куци, цветята падаха като сълзи, а фанфарите звучаха като погребална песен. "Не е на добро, шепнеха си хората, не е на добро." Жрица и патрицианка, и двете обречени още преди да е изтекъл и първият ден от новата година – предстоящата година със сигурност нямаше да донесе нищо добро.
Мрачно чувство измъчваше Паулиний, който съпровождаше затворничките на черния си кон.
Глъчка посрещна двете осъдени жени, които вървяха към съдбата си, заобиколени от преторианци. И двете дребни и светлокоси, едната в изцапана копринена туника с цвят на корал; другата в чиста роба на весталка. Кораб очакваше Флавия, а след това малък остров сред морето; но всичко, което предстоеше на весталката Юстина, беше задушна гробница, където щеше да бъде зазидана с тухли. Весталките, които престъпваха обета си, бяха погребвани живи.
Хванати за ръце, двете жени минаха по улицата.
– Защо? – Паулиний чу Флавия да пита унило – да ме оставят жива на някакъв остров за следващите четирийсет години – защо това да е по-милосърдно от смъртта?
– Кой е казал, че боговете са милосърдни? – гласът на Юлия беше нежен.
– О, знам, че не са! Твоята богиня или моят бог… Момчетата ми са мъртви, Юлия. По-големият заедно с Флавий, а по-малкият – дори не знам къде е екзекутиран.
– Аз не бих била толкова сигурна все още, Флавия.
– Не! Познавам Домициан. Той мрази децата, защото му напомнят, че е смъртен – уби собствените си деца още в утробата, като преби жена си, а сега убива и моите.
– Гледай към хоризонта.
– Какво?
– Когато пристигнеш в Пандатерия. Това е тихо място – треви, полюлявани от вятъра, тихи плитчини и малка каменна колиба с малка гробница. Ти ще си сама и тишината ще бъде непоносима за известно време, затова се вслушвай в крясъците на морските птици и гледай към хоризонта. Няма да си сама за дълго.
Гласът ѝ беше кадифен и успокояващ.
– Един ден, скоро, ще видиш платно на ръба на океана. Избеляло червено платно, струва ми се, с ред гребла от всяка страна. Ще си помислиш, че идват, за да те убият, ще искаш да избягаш, но ще останеш гордо на мястото си, защото си от рода на Флавиите и ще умреш като такава. Но галерата няма да акостира. От нея ще се спусне малка рибарска лодка без гребла и приливът ще я понесе към брега, и много преди да достигне до сушата, ти ще видиш кой седи в нея, махайки с ръце и викайки името ти. И ще се хвърлиш в океана, за да посрещнеш сина си.
– Няма как да знаеш това – гласът на Флавия беше тих като шепот. – Как би могла да знаеш това?
– Понякога виждам някои неща. А ти имаш и още причини да живееш, Флавия Домицила.
Паулиний се обърна. Юлия беше протегнала ръка и я беше положила върху корема на Флавия.
– Моля?
– По-добре да продължаваме да вървим. Не искам да навличам неприятности на Паулиний. – Юлия побутна сестра си напред. – Дъщеря. Все още не можеш да я почувстваш, но тя е там. Ще се роди през пролетта, на Пандатерия, и на мен ми се струва, че ще я наречеш на мое име.
Горещи сълзи пареха в очите на Паулиний. Той гледаше сляпо напред.
– Но… но от къде...
– О, знам! Нека не говорим за това. Знам, но съм единствената, която го знае. Домициан изобщо няма да разбере – веднъж щом те изпрати на твоя тих малък остров, ще забрави за теб. Но не и императрицата. Тя ще се погрижи да си нахранена и дори мисля, че ще ти изпрати акушерка, когато му дойде времето. Може би дори ще намери начин да измъкне теб и децата ти от този остров някой ден. Тя някога беше храбра жена – може би отново ще стане такава!
– Юлия… Юлия, аз
– Време е – каза пазачът до Паулиний.
– Не! – Флавия надигна глас. – Не, аз не...
– Тихо – рече успокоително Юлия. – Пожелавам ти гладко пътуване, Флавия Домицила. И ако нямаш нищо против – наистина дай на дъщеря си моето име.
Един миг… и Флавия вече я нямаше.
Никоя весталка не можеше да бъде погубена в Рим. Малката гробница беше построена извън крепостните стени, близо до Колинската порта в campus sceleratus. Място, по-популярно като Злите полета. Императорът беше наредил да се издигне платформа, като за празненство, но събралата се тълпа бе необичайно притихнала, докато наблюдаваше как девицата весталка се спря пред гробницата си и събра с ръка снежнобелите дипли на робата си. Паулиний видя баща си да стои с Калпурния, ръцете им неочаквано се вплетоха здраво. На специалната платформа императрицата изглеждаше още по-скована и изваяна от мрамор от всякога, императорът стоеше както винаги с румено лице и с непреклонен поглед, а Викс – в алената си туника – не криеше, че му се гади.