Весталката сложи босия си крак на ръба на отворения гроб и погледна надолу към грубите стъпала.
– Спри!
Напрежението ескалира, когато Паулиний скочи от коня си. За миг той се озова до нея и сграбчи ръката ѝ.
– Юстина, Юлия!
– Юстина. Повече ми харесва. Така ме наричаше баща ми. Защото, както казваше той, изглеждам сериозна като съдия.
– Ти не… аз помня… – Той почти не виждаше лицето ѝ от сълзите в очите си – тя беше просто бяла мъглявина. – Юстина, не мога да те оставя
– Значи ще ме откраднеш, като ме метнеш през рамо? Ще съсечеш императора?
– Юстина!
– Шшшт... – Тя сложи ръка върху устата му. Паулиний затвори очи и притисна устни към дланта ѝ. За миг ръката ѝ се задържа там. После се изплъзна и тя изчезна като видение.
Със затворени очи той чу босите ѝ крака по временните стъпала. Представи си проблясъка на косите ѝ с цвета на скитско злато, потопен в гробницата. Видя във въображението си вратата, която се запечатва след нея. Чу ужасяващия звук от пръст, която бързо затрупваше входа на гробницата.
Отвори очи. Домициан гледаше надолу от платформата, наблюдаваше с безизразни черни очи как погребват племенницата му жива. Усмихна се.
– Да поиграем по-късно на зарове, префекте? – предложи той и се запъти обратно към своите документи.
– Хайде да вървим – каза тихичко Ариус и сложи ръка върху рамото на Теа.
– Викс изглеждаше добре – каза Теа със слаб глас. – Изглеждаше добре. Не изглеждаше ли добре? – Спря и добави меко: – Той ме погледна.
– Видях.
Теа не каза нито дума повече, докато Ариус не залости вратата на малката им таванска стаичка в покрайнините на града, която бяха успели да наемат с последните останали им пари. А след това се отпусна на тясното миризливо легло и остана да лежи трепереща.
– Преди да влезе в тази гробница, очите ѝ минаха през тълпата и се спряха върху мен – сякаш знаеше, че съм там.
– Теа… – Ариус положи неуверена ръка върху рамото ѝ, а когато тя не се отдръпна, дойде в студеното легло до нея и я погали по косата. Нямаше сълзи, но тялото ѝ се разтърсваше от време на време, сякаш я побиваха тръпки. Ариус си помисли за мъжа, който тя и Юлия бяха делили.
Внимавай. Внимавай. Той пропъди демона и зарови лице в косите на Теа. Докосна слепоочието ѝ с устни само за да я утеши, но устата му някак се отклони към извивката зад ухото ѝ, после по линията на шията ѝ.
Теа се раздвижи и той се отдръпна, ужасен, че я е изплашил. Но тя с въздишка се сгуши на гърдите му и положи глава на рамото му.
За момент остана да лежи неподвижен, като я държеше, сякаш е направена от стъкло. После плъзна пръсти в косата ѝ и наведе главата ѝ назад, за да може да я целуне. Устата ѝ беше толкова хладна и сладка, колкото когато бе на петнайсет.
Той усети как напрежението се връща обратно в тялото ѝ, но когато се отдръпна, тя го сграбчи страстно. Целуна я отново, с докосване, нежно като сняг, после целуна следата около врата ѝ, останала от императорския обръч, а после и първия бял белег под гърдата ѝ от някоя императорска игра. Изхлузи туниката ѝ през главата и люби измъченото ѝ, безупречно избелено тяло; любеше го и скърбеше над него, заличаваше белезите с ръце и с устни, жадуваше нежно, с грубоватите си и непохватни движения, да ѝ върне обратно загорялото от слънцето, закалено от работа тяло без нито един белег, което някога му бе дала.
Теа затвори очи, гърбът ѝ се изви в колебливо удоволствие, а гласът му я докосваше с цялото сладкодумие, на което бе способен, опитваше се с всички сили да накара упорития ѝ, умен мозък да разбере колко много я обича той… И може би успя, защото тя го целуна и почти изхлипа, когато ръцете ѝ се увиха около врата му и с всяка фибра на тялото си почувства изблика на тиха, тиха радост. Те заспаха, преплетени като усукано въже, без да кажат и дума.
Девиците весталки взеха окървавения воал и го положиха на олтара си.
ЧАСТ ПЕТА
В последния храм. Това е една малка гробница под земята. Достатъчно малка, че да мога да докосна и четирите стени, без да помръдвам от стола си. Има свещ, мъждукаща едва-едва, защото свещите се нуждаят от въздух, за да дишат, също като хората, а въздухът на тази подземна килия вече се изчерпва.
Аз седя в потрепващия полумрак и се усмихвам.