Веста, благодаря ти. За толкова много неща ти благодаря. Благодаря ти, че ми позволи да ти служа. Благодаря ти за мъжа, който ме обичаше. Благодаря ти за куража, който ми вдъхна, за да спася сестра си. Благодаря ти за дара, който направи на сина ѝ.
Благодаря ти за един живот, който не беше пропилян.
Навеждам се и духам свещта.
Веста, богиньо на огнището и дома. Ти ли си това?
Не знаех, че си толкова красива
Глава трийсета
– Великолепно – казах аз мързеливо. – Какво е?
– Сок от някакви цветя – обясни моят императорски любовник. Той взе чашата от отпуснатата ми ръка, а възбудата проблясваше като черни искри в очите му.
Кой би могъл да предположи, че цвете, стрито в старо фалернско вино, може да доведе до толкова приятно замайване? Затворих очите си и оставих императора да се наслади на отпуснатото ми тяло. Той има доста особени вкусове, но нищо, с което човек да не може да свикне. Дори ме възбужда Да си любовница на императора! … Само по себе си това беше достатъчно възбуждащо!
О, последните три месеца бяха всичко, за което някога си бях мечтала. Аплодисментите. Властта. Хората, които ми се кланяха, когато минавах важно покрай тях. Хора, които ме умоляваха да прошепна само една дума в ухото на императора. Власт, хилядократно по-голяма! Сега аз бях господарката на Рим!
Що се отнася до самия Домициан… Е, не разбирах защо бяха тези слухове. Той беше мъж. Със странен нрав, на настроения, но все пак мъж. Аз знаех как да се справям с мъжете още от четиринайсетгодишна. Император или не, никога не му позволявах да е твърде сигурен в мен. Понякога, когато императорският пратеник чукаше на вратата ми, аз му казвах, че съм "излязла". Понякога намеквах за срещи с неназовани мъже. Понякога се мятах в краката му с обожание, понякога просто се усмихвах хладно. Просто за да не губи интерес.
– Покрий се – той се отдръпна като свърши. – Изглеждаш като курва.
Вече протегна ръка към папките, дъсчиците и плочките си. Повдигнах лениво пръстите си и загърнах тялото си с една гънка коприна.
– Между другото – казах небрежно, – наистина трябва да направиш нещо с този твой астролог. Отвратителен грубиянин е. Три пъти го помолих да ми направи хороскоп, а той все ме пренебрегва.
– Той вижда бъдещето така ясно, както ние виждаме миналото. – Любовникът ми не вдигна поглед от документите си. – Такива очи заслужават цялото злато на Египет.
– Много зли очи. Винаги ме гледат мрачно!
– Тогава гледай на другата страна.
– Днес си в особено настроение, Господарю и Бог наш – аз се претърколих, като подпрях брадичката си с длан и оставих кичур от косата ми да пада на вълнички върху лицето ми. – Значи държиш астролога заради безценните му очи. А защо държиш това малко зверче – сина на Атина?
Това, естествено, със сигурност исках да зная.
– Наистина ли искаш нещо да ти напомня за нея навсякъде, където ходиш? – настоях аз, когато получих императорско мълчание за отговор.
Той обърна една плочка и започна енергично да пише някакви цифри на гърба.
– Господарю и Бог наш? – Прокарах гальовно пръстите си по китката му.
Той отдръпна ръката си.
– Върви си вкъщи. И прати писарите ми!
Ядосана се измъкнах от леглото, надянах туниката си през глава с пръсти, все още размекнати от действието на наркотика. Излязох от стаята с най-съблазнителното полюляване на бедра, на което бях способна, но той не ме повика да се върна. Е, беше склонен да се поддава на странни настроения… Още повече след екзекуцията на онази непокорна весталка… Но няма значение… Следващия път ще го накарам да забрави всичко.
– Внимавай къде стъпваш – каза глас в краката ми.
Подскочих. Насред мраморния коридор върху мозайките пред покоите на императора с кръстосани крака седеше синът на Теа. Той клатеше чифт мърляви зарове в загрубялата си ръка и вдигна въпросително глава към мен.
– Искаш ли да хвърлиш? – предложи той.
С крайчеца на окото си забелязах обичайните навъртащи се наоколо освободени роби и придворни, които наостриха уши при вида на двамата императорски любимци.
– Защо не? – казах с меден глас, взех заровете и ги метнах колкото се може по-бързо. Без съмнение гъмжаха от детски болести.
Той подсвирна, като погледна заровете.
– Лош късмет, Лепида...
– Ти пък какво знаеш за късмета?
– Аз съм наследил късмета на майка си – сви рамене той. – Всички евреи сме родени с късмет, инак никой от нас нямаше да е жив!
– Ами баща ти? Не си ли наследил половината от късмета си от него? – усмихнах се аз. – Може би гладиаторите не са такива късметлии като евреите. Впихме поглед един в друг. Заради публиката – любимците на императора винаги си имат публика – го погалих по главата. Той изтрака със зъби като куче и аз отстъпих крачка назад. Не можех да си позволя да съм непредпазлива. Не и с момче, чийто баща е носил прозвището Варварина.