Погледнах бързо през рамо, а синът на Теа сложи два пръста в уста и изсвири толкова пронизително, че всички роби, освободени мъже и придворни в радиус от около петдесет крачки се обърнаха.
– По-добре се надявай късметът ти да се промени, Лепида – провикна се той. – Или си прецакана, прецакана, прецакана.
Няколко сподавени хихикания достигнаха до ушите ми.
– Маркус? – усмихната, Калпурния се вмъкна през вратата на библиотеката му. – Защо седиш на тъмно?
– Любувам се на красивия залез в пролетната вечер! – усмихна ѝ се той. – Ела да му се насладиш заедно с мен.
– Разбира се – Тя си взе стол. – Макар че залезът е там, а ти си обърнат на другата страна.
– Организирам едно пътуване. – Маркус прибра настрана някакви документи.
– За себе си?
– Не, не е за мен.
Всъщност беше за сина на Флавия, който се възстановяваше тайно в къщата му в Брундизиум. От Брундизиум имаше кратко пътуване по море до Пандатерия, където майка му вече беше пристигнала. Императрицата бе осигурила на Маркус дискретност.
– Аз ще се погрижа за Флавия и сина ѝ – беше казала императрицата без притеснение. – Това бе последното желание на Юлия. Маркус, тя не може да е инсценирала собствената си смърт и да се е измъкнала в Храма на весталките без чужда помощ. Ти ли...
– Да – беше свил рамене Маркус. – Тя ми писа в Кремона, след като лудостта ѝ бе преминала и след като се беше опитала да се прободе в корема. Преди не ѝ вярвах, но тогава ѝ повярвах. Помогнах ѝ.
Нещо просветна в обикновено безстрастните очи на императрицата.
– Маркус… – беше започнала тя.
– Запази тайните си. – Гласът на Калпурния прекъсна мислите му. Тя придърпа стола си до неговия, като обърна поглед към оранжевия залез. – Няма да любопитствам.
– Ти никога не го правиш. Осъзнаваш ли, Калпурния Сулпиция, каква невероятна жена те прави това?
Тя се усмихна.
– Изпратих един роб до покоите на Паулиний в двореца Домус Августана. Казали, че не е излизал от спалнята си, освен по работа.
– От колко време стои затворен там?
– От екзекуцията на весталката.
Запазиха тишина за миг.
– Сабина има молба… – Калпурния се наведе напред, за да налее още вино в чашата на Маркус. – Помоли ме да те помоля вместо нея, защото смята, че мога да те убедя за всичко. Иска да дойде с теб на игрите утре.
– На игрите? – примигна Маркус. – Тя е твърде малка, за да ходи на игри.
– Каза, че вече е била.
– Тогава не ѝ разреших да гледа. Беше на седем. Седеше обърната с гръб към касапницата и си играеше с робите. Така беше, докато императорът не започна да изхвърля хора на арената.
– Е, вероятно я е впечатлило, защото иска пак да отиде. Казва, че ще ѝ бъде интересно. Също така казва, че Паулиний ще бъде там, а напоследък изобщо не успява да го види. – Калпурния се усмихна. – Наистина го иска. Изглеждаше точно като теб на последните дебати в Сената, когато беше твърдо убеден, че жилищните сгради в южните квартали трябва да бъдат укрепени, преди да се срутят, а подлизурковците, които подкрепяха Публий, възразяваха.
– Не знаех, че идваш да слушаш заседанията в Сената – меко каза Маркус.
Калпурния се изчерви.
– Сядам най-отзад.
– Ясно – усмихна се той, докато въртеше перото между пръстите си. – Значи смяташ, че трябва да заведа Сабина на игрите?
– За мнението ми ли ме питаш?
– Започнал съм да го ценя високо!
Калпурния сведе поглед, докато си играеше с крайчеца на туниката си, но Маркус видя, че се усмихва.
– Заведи я, колкото да се срещне с Паулиний, може би тя ще успее да го накара да се усмихне. Може да я върнем у дома, преди да е започнало кръвопролитието.
– Не. Ако отиде, ще остане до края. Един Норбан не си затваря очите пред неприятните истини.
– Небеса, колко си суров! Предполагам, че в такъв случай и аз ще трябва да остана до края.
– И ти ли ще дойдеш?
– Ще дойда, а ти ще си ми длъжник. Мразя игрите!
– Какво щях да правя без теб, Калпурния!
Тя приглади един кичур коса зад ухото си.
– Вечерята ще е готова след четвърт час. Фазан с лук и сладки хлебчета.
– Пак ли си тормозила готвачката?
– Тя е ужасна. Ще ти купя нова готвачка!