– Не съм ли аз този, който трябва да ти купи сватбен подарък?
– Все още не съм се омъжила, Маркус Норбан.
– Днес е рожденият му ден – подпрях брадичка на дланта си. – Идите[24] през юли.
Става на тринайсет.
– Щях да му подаря меч – гласът на Ариус заглъхна за миг, докато нахлузваше туниката си през главата.
– За да насърчаваш мечтите му за гладиаторска слава ли, Варварино? – пошегувах се аз.
Главата на Ариус се подаде изпод туниката.
– Теа, синът ни иска да бъде гладиатор! Той е луд.
– Да, така е – съгласих се аз, докато чешех зад ушите кучето, което се беше свило в скута ми. – Той е луд. Сигурно го е наследил от баща си Ариус ме хвана през кръста и ме придърпа към себе си. Кучето се свлече на пода и изджавка пискливо. Той допря главата ми до своята и ме целуна силно. Костите ми се размекнаха.
– Ето така – прошепна до устата ми.
Усмихнах се, миглите ми докосваха бузата му. В такива дни, в такива синьо-златни утрини, когато нашата малка таванска стая се затопляше от лъчите на слънцето, а погледът на Ариус караше цялото ми тяло да пее, светът просветляваше. Започвах да вярвам, а не само плахо да се надявам, че всичко ще бъде наред.
– Косата ти е станала много дълга. – Бавно прокарах ръката си нагоре по врата му и почувствах как го побиват тръпки от допира ми – да те подстрижа ли?
– По-добре да я оставя дълга. Така по-малко приличам на Варварина.
– Ти изобщо не приличаш на Варварина в тази смешна дегизировка.
Винаги, когато излизахме навън, той настояваше да си сложи тежко наметало, шапка и превръзка през едното око.
– Ако изляза, без да се предреша, някой ще ме познае. Нали уж съм мъртъв.
– Миличък – докоснах брадичката му с пръст и той обърна очите си към моите, – никой не те е разпознал досега. Никой дори не те поглежда повторно, освен, за да си помисли: "Какъв е тоя странен мъж с превръзка през окото, и с шапка и дебело наметало посред лято?"
– Имах най-известното лице в Рим в продължение на осем години – рече той малко навъсено.
– Но вече изминаха пет години от смъртта ти. Тълпата вече те помни смътно, само като далечна легенда. Единственото, за което говорят напоследък, е Турий Мирмилона. – Протегнах ръка. – Ножа, моля. Бодеш ме с брадата си.
Той сведе глава и аз започнах със задоволство да режа косата му, наблюдавайки как тъмните боядисани кичури падат върху неравния под.
– Турий Мирмилона? – попита най-сетне.
– А има и един тракиец, който е популярен. Видях надпис на стената на банята на улица "Нар" – "Бребикс Тракиеца кара всички жени да въздишат".
– Бребикс – промърмори Ариус. – Моето име стоеше на тази стена в продължение на години.
Изсмях се. Ариус потърка бузата си в опакото на ръката ми и късата му брада ме одраска.
– Някой ден ще я отрежем и нея – казах аз, – ти не просто бодеш, ти стържеш.
– Не е вярно… О! – въздъхна той, когато смъкнах туниката от рамото си, за да му покажа червено петно, оставено от брадата му. – Аз ли съм го направил?
– Няма значение – бутнах го да се обърне, за да подстрижа врата му. – Той ме обича страстно – казах на гръцки, усмихвайки се. – Моят Ариус. Някой ден той няма вече да се нуждае от брада, нито от глупави превръзки за окото, нито от шапки. Ще живеем в планината, където никой никога не е чувал за Варварина и той няма да се интересува дали го познават, или не. И нашият син няма никога, ама никога няма да припари до арена!
Направих крачка назад и изтупах последните паднали снопчета коса от рамената на Ариус. Той отново ме придърпа в скута си и аз отпуснах глава върху рамото му. Като плъзнах ръката си по гърдите му под туниката, почувствах топлината на здравото му тяло и сърцето, туптящо отдолу. – Дали наистина трябва да го правим? Да ходим в Колизеума?
– Да – той целуна веждата ми. – Ще гледаме Викс, не игрите.
– Но няма да ни разрешат да седим заедно – жените имат отделен сектор.
Ариус се намръщи.
– Ще ти позволят да седнеш с мен!
От две седмици се опитвахме да следим сина ни, като се сливахме с тълпите, които вървяха подир императора на ежедневните му обиколки из града, и търсехме с поглед фигурата в червена туника, която неотменно седеше в краката на императора. "Домашният любимец на императора" – така го наричаха римляните и подозираха, че е негов незаконен син. Никога не беше на повече от ръка разстояние от императора. Нямаше никакъв шанс да го грабнем и да изчезнем с него, не и за двама опърпани избягали роби, които не можеха да подкупят никого.
Дори и ако по някакъв начин успеехме да измъкнем Викс, къде можехме да избягаме, че Домициан да не ни открие?
Светлата утрин малко помръкна.
Ръката на Ариус хвана моята.
– Хайде да тръгваме!
За пръв път откакто се бяхме върнали в Рим, се отправихме към Колизеума.
24
Идите в римския календар са на 15-ия ден от месеците март, май, юли и октомври. – Б.ред.