– Императрицата и аз обмисляме въпроса заедно от смъртта на Юлия, Теа.
– Тогава защо императорът все още не е мъртъв? – Ариус скръсти ръце върху гърдите си. – Ако реша, че искам да видя някого мъртъв, не чакам цели шест месеца, за да го направя.
– Вижте сега… – започна Паулиний.
– Не, той има право да пита. – Маркус погледна към любимия ми. – Императрицата и аз се срещахме известно време, за да се опознаем – и двамата бяхме малко недоверчиви един към друг отначало.
– По принцип обичам да се справям сама… – Изтънченият глас на императрицата беше делови. – Но осъзнах, че са нужни повече хора, за да свалим Домициан. Обмислях да вербувам теб, скъпа моя, но не бях сигурна дали Домициан не е ампутирал всичките ти нерви. Той има склонност да прави това с жените.
Явно с нея не беше успял. Тя огледа кръга, който бяхме оформили.
– Всички ли са съгласни вече?
Паулиний прокара ръка през косата си.
– Преди да продължим – каза той с мъка, – искам едно нещо да стане напълно ясно. Аз няма да го направя. Ще ви улесня пътя, но няма да го извърша собственоръчно. Нито с отрова, нито с нож… – Той извърна поглед. – Поне това му дължа
– Никой не го очаква от теб – увери го императрицата.
Ариус го гледаше с отвращение и аз го смушках с лакът. Той не беше склонен да харесва Паулиний, вероятно защото знаеше, че някога бях делила едно легло с него.
– Но това беше друг свят – бях го уверила аз, – вече почти не си го спомням.
– Нямаш особено добър вкус – беше изръмжал Ариус.
– А твоето легло празно ли беше през всичките тези години, през които си оплаквал смъртта ми? – бях казала язвително аз и той веднага бе заговорил за друго.
Седнахме сконфузено, за да планираме смъртта на един император. Всъщност Ариус, Паулиний и аз се чувствахме неловко. Маркус и императрицата се чувстваха съвсем удобно – те веднага се обърнаха към Ариус.
– Ти си най-логичният избор за убиец – каза Маркус. – Искаш ли да го извършиш?
– Само ми осигурете нож! – Гласът на Ариус звучеше уравновесено, но на мен стомахът ми се сви.
– Та той е обикновен главорез! – избухна Паулиний.
Ариус се подсмихна. Императрицата го погледна замислено.
– Ти беше най-добрият боец в Рим някога, но вече не си млад. Все още ли си най-добрият?
Ариус я удостои с презрително присвиване на очите.
– Да, още е – казах аз. – Може и да са изминали години, откакто се е бил на арената, но и сега е точно толкова добър, колкото тогава. – Може би дори по-добър, добавих в себе си. Защото тогава нямаше какво да обича.
– Няма да е лесно – продължи императрицата. – Съпругът ми може и да изглежда мързелив, но все още може да победи и най-добрите.
– Той спи с кама под възглавницата – добавих аз.
Ариус ме изгледа.
– Ами да.
– Наистина ли? – попита императрицата развеселена. – Има и нововъведения от мое време. Просто от любопитство, скъпа моя, защо никога не го прободе, докато спи?
– Защото исках да живея – отвърнах на удара. – Ами защо ти никога не го прободе, докато спи? И ти си имала точно толкова сгодни случаи, колкото и аз. – Огледах се. – Всеки може да убие един император. По-трудно е след това да оцелееш, че да разказваш историята. И така, ако Ариус убие Домициан за вас, надявам се да има план как да го измъкнем от там жив.
– Той ще се измъкне жив. – Императрицата грижливо написа нещо на късче папирус и с хладен глас обясни плана, който бяха съставили заедно с Маркус. – Паулиний, вярвам, че ще можеш да се погрижиш за стражите?
– Да, но… – Паулиний погледна баща си. – Не ми харесва така… Вие поверявате надеждите на Рим на този… този престъпник Ариус просто сви рамене, но аз настръхнах:
– Той не е престъпник!
– Но не е точно и примерен гражданин – измърмори императрицата със закачлив проблясък в очите. Ако имаше нещо, което никога не бих допуснала, че тя притежава, то това беше чувството за хумор.
Маркус се обърна към сина си със сериозен глас:
– Паулиний, убийството не е приятно занимание. Ти го знаеше, когато реши да се присъединиш към нас. Не можеш сега да увърташ за начините и методите. Няма достоен начин да се извърши убийство!
– Но той...
– Той притежава уменията, които са ни нужни. И ти също. Готов ли си да дадеш своя принос?
Настана дълга пауза. След това Паулиний промълви:
– Да.
– Добре – каза Маркус, – в такъв случай вече имаме две звена от веригата.
Ариус и Паулиний се спогледаха без ентусиазъм. Сведох замислено поглед. Не исках да си седя вкъщи в очакване дали любимият ми човек ще се върне жив. Вече се бях изморила от това. Аз исках… За първи път исках да съм брънка от веригата.