Ариус се обърна към Маркус:
– Още нещо: как да сме сигурни, че можем да ви се доверим?
Паулиний примигна. Маркус и императрицата гледаха безизразно.
– Вие, патрициите, сте свикнали да жертвате други хора за своите интереси – възропта Ариус. – Какво струва за вас животът на един изхабен стар гладиатор? Или пък животът на някаква певица еврейка? Кой може да е сигурен, че няма да ни хвърлите на лъвовете веднага щом ви свършим мръсната работа?
– Я слушай, ти… – настръхна Паулиний.
Маркус го накара да кротува само като вдигна пръст.
– Как да сте сигурни, че можете да ни се доверите ли? – попита той Ариус. – Няма как. Но не можете да си върнете сина обратно по никакъв друг начин.
Кратко мълчание. Аз погледнах императрицата, а тя погледна мен. Ариус погледна Маркус, а той погледна него. Паулиний стоеше навъсен.
Императрицата изшумоли със зелената си копринена туника, докато оставяше чашата си с вино на масата.
– Изглежда, че просто ще се наложи да се доверим едни на други, Атина! – каза тя. – Не, всъщност Теа, нали?
– Да – отговорих аз. – И така, колко скоро можете да вкарате Ариус в двореца?
– Не много скоро – отвърна императрицата. – Ще изчакаме до септември.
– Септември?!
Ариус и аз извикахме в един глас. Дотогава оставаха месеци, а на Викс му предстоеше двубой в Колизеума следващия месец. Негови скици – целият въоръжен и с шлем като на баща му – вече бяха разлепени навсякъде из града. Дори бях видяла надпис с тебешир, изписан на една училищна врата: Версенжеторикс, Младият Варварин разтуптява сърцата на всички малки момиченца.
– Искам Домициан мъртъв сега, не след месец!
– Засега са само слухове – каза императрицата, – но се говори, че наскоро съпругът ми е получил датата на смъртта си от Несий. Според Несий и звездите Домициан ще умре на осемнайсети септември в пет следобед. Докато този ден и час не отминат, той ще бъде постоянно нащрек. Ще ударим на следващия ден, когато се наслаждава на избавлението си. Точно когато се чувства най-неуязвим.
– Казвате, че трябва да чакаме почти три месеца? – извиках аз. – Синът ми може да умре до броени седмици!
– Викс ще се справи – каза императрицата. – Този твой малък побойник е същинска напаст, но развлича Домициан. Стига да се забавлява, съпругът ми не убива никого.
– Чуйте ме… – Ариус сплете ръце. – Добре, ще чакаме, но ако синът ми загине на арената, и Домициан ще бъде мъртъв! Още същия ден! Същия час! Не ме интересуват вашите планове!
Императрицата го погледна изпитателно.
– Ти ли обучи сина си, Варварино?
– Да.
– Тогава съм сигурна, че ще оцелее на арената, и то със стил.
Аз извърнах лице. Ариус намери ръката ми и я взе в своите ръце.
– Смятам, че обсъдихме всичко необходимо. – Императрицата се пресегна за палата си. – И мисля, че е време да се връщам в Домус Августана. Ако закъснея дори и с минута, Домициан ще изпрати стражите да разпитват сестра ми. Тя би излъгала, за да ме спаси, въпреки че храни искрена неприязън към мен, но праведният ѝ съпруг няма да може, дори и за да спаси собствения си живот.
Разделихме се безмълвно. Паулиний стоеше неподвижно, държеше преторианския си шлем ръце и изглеждаше сконфузен. Императрицата кимна за сбогом и се качи в наетата си носилка. Маркус раздигна чашите за вино, оправи възглавничките и кръга столове със спокойствието на човек, отдавна свикнал да прикрива следите си. Ариус и аз се измъкнахме през изхода за роби в тъмната уличка, без да промълвим и дума.
– Поздравления – казах аз. – От гладиатор се превърна в наемен убиец! Надявам се, че си струва, защото така изоставихме сина си
– Той ще оцелее! – стисна ръката ми Ариус. – Теа, довери ми се!
Глава трийсет и втора
– Как така няма да ме приеме? – Погледнах високомерно императорския ковчежник, но той ми отвърна със същия поглед.
– Императорът е зает в момента, домина!
– Но мен ще иска да види.
Грациозно се извих в копринените дипли на туниката си с цвят на нефрит, като припомняне какво точно значех за Господаря и Бога на Рим.
– Той заповяда и вие да изчакате като всички останали, домина.
Кипнала от ярост, зачаках. Пред вратата, в мраморния коридор, като някоя безделничеща робиня, заедно с всичките тъжители, служители и придворни, които се тълпяха с надежда да получат кратък миг императорско благоволение. Трябваше да понасям любопитството, погледите, шушуканията на онези, които не само ме гледаха злобно, но се и молеха за моя провал.